"Високо в планината" от Бисер Драганов

Беше зима. Със семейството ми решихме да отидем на планина. Там щяхме да караме ски с моите братовчеди. На пръв поглед всичко е нормално, но тази почивка щяхме да помним много дълго време.

  Та така, на сутринта се уговорихме с леля и чичо по кое време да тръгнем. „Е, нека е след час“, казаха те. „Съгласни сме!“, каза мама. Събрахме багажа и вече бяхме готови за тръгване. Качихме се в колата и се обадихме на чичо, за да карат зад нас. Пътуването беше доста дълго. Все пак Бургас е далеч от Родопите.

  Някъде два часа след тръгването се случи нещото, което преобърна всичките ми представи за магическия свят с главата надолу. Навсякъде имаше само зелено, още зелено и пак зелено. Гора, гора, гора, сякаш беше безкрайна. Но както си гледах през прозореца на колата, изведнъж нещо малко, с червена дрешка и сини обувчици, ми помаха. Това беше горски елф (поне така съм чел). Започнах да скачам, да викам и дори не ми оставаше време да дишам.

  Семейството ми се изплаши и ме попита защо от нищото съм започнал да се държа така. Обясних им видяното и те, естествено, не ми повярваха (аз също не бих повярвал, ако някой ми каже, че е видял горски елф). Разбрах, че колкото и да разказвам на семейството ми за странното малко човече, те няма да ми повярват. Реших да се обадя на братовчедка ми, за да разбера дали и тя е видяла същото. И какво да очаквам, тя също е видяла малкото сладко същество.

  Последва един дълъг разговор с единствения човек, който също е видял съществото. Докато разговарях с нея по телефона, сестра ми само се смееше и повтаряше: „Бате да не би да си си ударил главата!?!“. И така продължи дългото пътуване.

След още два часа най-сетне бяхме в хотела и имах възможност да обсъдя с братовчедка ми видяното. Излязохме и седнахме на заледената пейка и както се чудим как е възможно това, храстът до нас помръдна и от там излезе същото онова човече. И както би постъпил всеки нормален човек, започнахме да го преследваме. Не стигнахме много далеч. Родителите ни се тревожиха за нас и това възпрепятства търсенето. Но беше нужно много повече от това, за да ни разубедят да продължим да търсим малкото загадъчно същество.

  На следващия ден ние се върнахме по стъпките си и стигнахме до една заешка дупка. От там излезе един много стар заек. Той ни разказа за тези малки митични създания, които живеели тук. За щастие заекът знаеше къде живеят те, но пътят беше много дълъг, а снегът валеше ли, валеше. Ние не бяхме готови да се откажем и още на следващия ден тръгнахме да дирим малките човечета.

  Пътят не беше особено забавен. Докато не стигнахме до една колиба, в която влязохме да се постоплим. Там живееше една добра старица. Тя ни нагости и ни даде един малък медальон, фотоапарат и нови дебели дрехи. Тя ни каза: „Когато намерите елфите, снимайте ги с фотоапарата и докажете, че те са истински, след което се върнете с помощта на медальона обратно в хотела. Успех!“. Ние благодарихме на бабата и се отправихме пак на път.

  След тричасово вървене стигнахме до нещо като макет на село или малък град. Но всъщност това не беше макет, а селото на дребните елфи. Аз и братовчедка ми бяхме великани, в сравнение с тях. Изведнъж настъпи паника, елфите се разбягаха. От какво ли? Ами очевидно от двамата великани, нахлули в града им. След това, естествено, ние им казахме „Спокойно!“, “Няма нищо, успокойте се!“ и още куп подобни неща.

  От един минидворец излезе елф с корона на главата. Той ни попита защо разваляме тишината и хармонията в селото. Ние отговорихме, че любопитството на човека може да го подтикне към всичко. Нас ни подтикна да ги намерим и разберем повече за тях. Елфите бяха твърдо против да ги снимаме и покажем на външния свят, затова докато аз ги разсейвах, братовчедка ми се скри зад един дънер, извади фотоапарата и снима селото.

  Създанията ни разобличиха и трябваше да бягаме, използвахме медальона и се завърнахме обратно в хотела. Показахме снимките на родителите ни и те не можеха да повярват какво виждат. Естествено, сестра ми и по-малкият ми братовчед искаха да се срещнат с малките човечета, и какво да се прави, върнахме се.

  По пътя се отбихме при заека и му оставихме цяла камара с моркови. Сестра ми постоянно закачаше заека, защото досега не беше виждала говорещ заек. Отидохме и на гости на старицата. Тя отново ни посрещна топло. Не мога да опиша радостта на сестра ми и братовчед ми, когато стигнахме до селото на елфите. Ние се извинихме за това, че сме ги снимали, заклехме се тържествено да не казваме на никого и станахме приятели.