"Кученцето" от Янита Ангелова

Беше ясен слънчев следобед. Ваньо тъкмо се беше върнал от футболна тренировка. Настроението му не изглеждаше добро, (той обикновено си представяше, че умът му е весело кученце, а сега той бе по-скоро нещо между акула и някой много, ама много тъжен булдог) защото се беше скарал с момчетата. Този Иван! Защо непрекъснато се заяжда с него? Не може да си почине, не може да бъде онова, това  и т. н. Не му даваше дори да намеси мнението си в разпределението на съотборниците си. Да не е лидер? Всички са равни. Моля, има конституция!

  Тъй си вървеше Ваньо и лошите мисли като черен облак помрачаваха оптимизма. Тъжният булдог и акулата в главата му растяха и заемаха крехкото местенце на щастието. А Щастието, по-скоро неотдавнашното властващо Кученце, се ядоса.

  - Не може така! По-бодро, приятелче, ще те измъкна от тази бездна на унинието!

  Времето минаваше бързо в спокойната лятна вечер. Скоро стана девет часа, мръкна се, а Ваньо вечеряше. Все още беше сърдит и кривата му физиономия заразяваше всички. А Кученцето чакаше своя миг. Ваньо стана от масата и се изми. После потъна в завивките все така нацупен. Тогава кученцето се показа. Е, не така, че да се вижда, просто показа силата си. Ще ви кажа как.

  Както момчето си лежеше, изведнъж чу тих звук, прераснал в тънко джафкане.

  - Джаф-джаф, джаф-джаф!

  Ваньо се изправи в леглото и се огледа.

  - Джаф-джаф, джаф-джаф!

  - Кой лае? – попита объркано той – Покажи се!

  Той наистина се уплаши, а булдогът и акулата затанцуваха в щур купон. Но Кученцето не им даде повече време, а направо се показа – в истинския си вид. Лунната светлина го огря и неговите малки маслинки-очички се уголемиха. Ваньо зяпна.

  - К-какво си ти?

  - Аз съм Кученце.

  - К-к-к…???

  - Не ме ли помниш?

  Ваньо сбърчи чело и се вгледа в тъмнината. Май пухчето беше познато…

  - Да не си онова Кученце, дето ме успокояваше, когато мама не успя да дойде за коледното тържество? И аз се разплаках?

  - Аз съм.

  - Когато бях уплашен от онзи номер с призрака на Теди?

  Кученцето кимна.

  - Същото.

  - Но тогава защо си тук? Аз не съм разстроен или…

  - Напротив, си. Разстроен си.

  Ваньо се опита да обясни, че е сърдит, и между двете чувства има голяма разлика. Но Кученцето знаеше истинската песен, а не фалшификата.

  - Ти си разстроен – погледна го то. – Ти не си сърдит. Тъжно ти е, че онзи Иван не те уважава и искаш да му покажеш, че си по-добър от него.

  Ваньо преглътна и кимна. Вярно си беше и той осъзна какво чувства наистина.

  - Хм. Право си.

  - И си по-добър.

  Момчето се опули.

  - Но как? Той е толкова готин, има си всичко! А аз… аз нямам нищо.

  - Но ти не се заяждаш, нали? Не се присмиваш на никого и се гордей с това. Неговото его не помага на никого. А ти си щастлив, че си любезен и мил.

  Акулата и тъжният булдог се смалиха и щурият купон се превърна в тихо парти.

  - Вярно? О, да, наистина. Чувствам се прекрасно.

  - Плюс това, той получи двойка по смятане.

  Ваньо се засмя искрено и от сърце. Иван наистина беше маловажен. Той го прикриваше с потисничеството си над другите. Но това нямаше значение, защото той май не си беше чел урока по Човека и обществото. Май не беше запомнил, че има конституция, както вече споменахме.

  А в този момент акулата и много, ама много тъжният булдог се смалиха до размер на атоми. (Още едно познание на нашия герой – атомите, най-малките градивни частици.) Те задращиха по стените на оптимистичната клетка, опитвайки се да излязат навън. Но това не бе възможно, защото Ваньо вече беше незначителен, защото мнението на някой не е достатъчно, за да сломи твоя боен дух.

И Кученцето го знаеше. Нали е Кученце?