Теодора Димова - ярък талант и в прозата, и в драматургията

Завършва английска филология в СУ “Кл. Охридски”. Работи като редактор в БНР. Автор на пиесите “Игрила”, “Платото”, “Без кожа”, “Стопър”, “Замъкът Ирелох”, “Любовници”, “Кучката”, “Змийско мляко”, “Невидимите пътища на прошката”. Само през отминалия месец февруари на софийска сцена можеха да се видят премиерните спектакли на “Любовници” (Народен театър) и “Змийско мляко” (Театър на армията). 2001 излиза първият й роман “Емине”. През 2004 вторият й роман “Майките” печели голямата награда на конкурса “Развитие” (заедно с Едвин Сугарев и Мая Вуковска). Като резултат през март “Майките” ще излезе на книжния пазар. Теодора Димова е участвала в международни уъркшопове по драматургия във Варна, Охрид, Будапеща. Специализирала е в Royal Court Theatre в Лондон. През май т. г. е поканена на международен семинар по драматургия в Париж.

Децата на прехода
“Всеки един от нас е свързан с това боледуване, колкото и да емигрираме навътре в себе си”, пише Теодора Димова за своя последен роман “Майките”, който се подготвя за печат. Роман, в който започналото в “Емине” изследване на отношенията между жената и мъжа е достигнало своя предел, узнавайки истината за процеса - а именно, че жертви са най-скъпите ни, децата. Странно колко познато, банално звучи тази проста истина. Семейството се разпада и на пръв поглед като че ли няма изход. Не можем да живеем заедно просто защото не можем да спрем да се нараняваме един друг. Стигмите не зарастват и остават да кървят.
Още с героинята Яна Илинда от “Емине” Теодора Димова показа, че умее да балансира върху тънкия лед между реалността и съня, да се взира в бездните на метафизичното, да превръща традиционно български архетипи в бълнуване на неведомото, да претопи автобиографичното и да получи екстракт с познат, но специфичен мирис. Потокът на съзнанието в първата й книга заедно с кинематографичната задъханост я откроиха сред литературата ни в самия край на 90-те. Всъщност “Емине” тогава възбуди много спорове тъкмо с необичайността си, с това, че се появи изпод перото на утвърдена драматуржка, че разби модела на появата: появи се внезапно, неочаквано, а не по обичайното правило - първо разкази, после роман.
Някои търсеха разгадаването на успеха в кръговата структура, в темата за невъзможността на докосването - любовно и духовно - между двама души, между родители и деца, в спецификата на езика, в магичността на звученето на имената, в екзотиката… А всичко това вече го имаше в пиесите на Теодора Димова, но в “Емине” се беше превърнало в концентрат, в извлек от билка, която хем уталожва болката, хем разлютява раната. “Със или без съгласието на своята авторка романът “Емине” настоява да бъде разбран от фокуса на способността си да бъде алегорична картина на човешкото битие, кодирано в образа на главната героиня - Яна Илинда или Емине”, твърди в статия Милена Кирова. Няма спор в едно - авторката владее текста и изгражда запомнящи се образи, разказва увлекателно и провокира неудобни въпроси. И това се потвърждава категорично в следващата й книга “Майките”. Тук Теодора се отдръпва от автобиографичното и следва няколко несвързани един с друг разказа. А всъщност истории, свързани със здравата нишка на децата. Тя изработва своеобразен пачуърк, в който парчетата се съшиват едно с друго, за да образуват единна цялост. “Драматургията много ми помага за прозата, защото е от началото до края движение. Драматургията е навсякъде - в стиховете, в сънищата. Тя помага за стягането на текста, за удържането му в единна цялост.”
Всяка от семейните истории в “Майките”, която сякаш свършва изведнъж, е историята на едно дете. Децата са главните герои на книгата с техните посърнали семейства, в които цари бедност, липсва любов и разбиране, апатията и самозабравилата се алчност са двете крайни точки на чувствата. Всяка наша постъпка като родители рефлектира върху невинните ни жертви - собствените ни деца. Всяка следваща разказана история проследява друга драма. И така - нова случка, с ново име на съучениците Андрея, Лия, Дана, Александър, Никола, Деян, Калина, както са и заглавията на отделните части на романа. Между тях върви и осмата - свързващата ги в едно история: разпитите за това, което им се случва заедно - смъртта на Явора, учителката им.
“Аз се колебаех дали да нарека романа Явора - дотолкова ми е важен този образ в “Майките”, - разказва Теодора Димова. - От много време ме занимава мисълта, че ако между нас се появи един свят човек, ние въобще няма да осъзнаем това, няма да го признаем. По най-безочлив начин ще му поискаме доказателства за неговата святост. После ще кажем, че тези доказателства са фокуси, а не чудеса. И най-накрая ще го убием - по един или друг начин. Или най-малко ще го прогоним. Това е странен феномен. От друга страна, децата са тези, които имат най-голяма връзка с небето и с другия свят, най-открити са, най-чисти, най-религиозни като че ли. Но връзката между тях и родителите им е прекъсната. Една от вероятните причини за това е сривът на ценностната система. Родителите не знаят как да възпитават децата си - дали да ги учат на арогантност и безсърдечие, или на толерантност и състрадание към околните.”
Разбира се, романът “Майките” докосва много проблеми, но основно се затваря в един тесен кръг - кръга на семейството, на неговото разпадане и как това се отразява на децата. Това прави внушението му директно и силно. Книгата поставя важни въпроси - как децата се отнасят към родителите и как обратната връзка се губи в делничното, в бита, изтлява в нищетата - буквална и духовна. Дали разрешението може да бъде митичната фигура на Явора, какво всъщност е Явора? Дали това е силата, нещо друго, някакъв бог, който се грижи за нас? Може би човекът е устроен така - да търси доброто, но да не може да го приеме, когато то е тук.
Отговорът на Теодора Димова е в паралелната история - тази за учителката Явора и докосването на тези деца до нещо добро, светло, красиво, което те са готови да унищожат. И го правят. Поддавайки се на атавистичния страх от липса, децата извършват престъпление. Те не могат да загубят единствената си опора и затова обвинение към тях не може да бъде отправено. Принесени са в жертва в името на собственото им спасение, за да има и друг, различен път. Има изначална сила, която бди над нас и ни наблюдава, без да иска да се намесва, за да се опитаме сами да решим проблемите си. Във всеки грях има очистване от греха. Това са смислите, около които се изгражда тази линия в романа. Героинята Явора казва на финала: “Ако продължа да бъда с вас, ще станете инвалиди, няма да изпитате болката и цялата изоставеност, острието, което пробожда сърцето на всеки, няма да стигне до вас и кръвта няма да изтича, и вие няма да се мъчите да я спрете, да не се удавите, да не умрете.”
“Онова убийство, което стана в Пловдив, предизвика написването на романа. Защото бях потресена, че 14-годишни деца от нормални семейства могат да извършат подобно зверство - защото някой друг е по-красив и по-харесван. Действието на последната глава на романа се развива по време на финала на Световното по футбол. Те всички, децата от книгата ми, в този момент остават сами. И отиват на фаталната среща с Явора. Те не са научени на друг вид любов освен на най-егоистичната и най-атавистичната - трябва да те имам само за себе си и винаги до себе си, в противен случай ти нямаш право да съществуваш!”
Пъпната връв е отрязана. Връзката е загубена. Самотните деца ще станат самотни възрастни. И само сънищата им са място, където мечтите са осъществими - след всяка отделна глава в “Майките” следва сънят на някое от децата, разказан пред следователя и психолога, които разследват убийството. “За нереалното всичко можеш да разкажеш”, продължава авторката.
В книгата й бедните, изританите от обществото, натиканите в ъгъла са интелектуалците - лекарят, писателят. За бъдещето, битието и реализацията на тази част от обществото ни Теодора Димова никак не е оптимист: “Чалгата, кичът, бездуховността завземат милиметър по милиметър все повече територия. Неусетно се разпростират върху всичко. Това са плодовете от нехайството на държавата към културата. Тя не беше приоритет в политиката на нито едно правителство. Това до голяма степен говори за късогледството и безчувствеността на политическата класа. Защото икономиката на една страна може да се съвземе за няколко години, но едно духовно ядро се създава и отглежда много по-бавно. А духовните ядра са тези, които биха могли да укрепят държавата. Но очевидно подобни мисли са напълно неприемливи и чужди на политиците ни.”
В “Майките” на Теодора Димова се появява и един познат образ - този на Ирина от “Тютюн”, написан от баща й Димитър Димов.
“Това е поклон пред паметта на баща ми. Обожавам книгите му, периодично ги препрочитам и откривам все нови и нови неща. Много добре познавам неговото светоусещане, но моето, слава богу, е различно. Разбира се, бремето от това баща ти да е писател си остава…”
За Теодора, която е завършила английска филология в СУ “Св. Климент Охридски”, естествено, любими автори са Джеймс Джойс и Вирджиния Улф. От българската белетристика тя харесва писането на Емилия Дворянова. Последната книга, която я е разтърсила, е “Старите майстори” на Томас Бернхард и “Океан море” на Алесандро Барико, чиято втора част тя нарече “умопомрачителна фуга”.
Дали според нея религията, вярата в Бог е разрешението - намиране на изгубените ценности, подредбата им? “Доколкото религията и Бог са любов, отговаря Теодора. Тогава не нараняваш, защото любовта е връзка, споделяне, просветление. Въпросът е да бъдеш буден, когато то се появи.”
“Без да го очаквам и без да съм го търсила, “Майките” се оказа тревожно, печално актуален”, пише тя. Но не се подвеждайте по заглавието - “Майките” е роман за децата.
Силвия Чолева

Сюжети за неслучилия се живот
Открай време драматургията е призната не само за “венец на поезията”, но и за най-трудния литературен род. И то не само защото трябва да се хареса на публиката (иначе театър няма, а пък драмите все пак не се пишат, за да бъдат четени), но и защото да представиш живота и човека в крайно условните рамки на сцената се изисква особено виждане и усещане за словото и действието. Може би и заради това навсякъде хората, които пишат пиеси, са особен род писатели и винаги са твърде малко. Да пишеш за сцената трябва да си обладан от особен вид бяс, който в никакъв случай не е лош дух, но при всички случаи е дух на противоречие, конфликтност, пропадания и екстази. “Не бих могла да разбера този свят, без да пиша. За мен писането е като някакво любвеобилно сетиво, което ми помага да преминавам през този живот, без да се разпадна”, убедена е Теодора Димова, която определено принадлежи на този особен род хора – драматурзите. И от своя страна в пиесите си, вече 10 на брой, се опитва да разпадне на съставните й части човешката душа, да надникне в раните, отворени от неудовлетворението, непостигнатото, неизживяното, неслучилото се, да открие просветлението и прошката и да посипе с щипка абстрактност онова, което остава.
Ако за успех се смята това пиесите ти да бъдат поставяни в театрите на страната, в която живееш и пишеш, то може да се каже, че Теодора Димова е един от много малкото успешни български драматурзи. Пиесите й се играят на редица сцени и несъмнено предизвикват интереса на публиката. Свидетелство за това са не само наградите, с които са отличени – а това са предимно награди за актьорски постижения, като например “Аскеер” за главна женска роля на Анета Сотирова и за поддържаща женска роля на Илка Зафирова в спектакъла “Без кожа” в Малък градски театър “Зад канала”, което ще рече, че тя може да създава добри роли – а и защото за нея драматургията е навсякъде, просто няма начин да се скрие от нея. “Драматургията създава усещане за безкрайна перспектива, защото те учи да гледаш едновременно в бъдещето и миналото, да бъдеш непрекъснато във вътрешно движение, да знаеш, че на тези герои във всеки момент може да се случи всичко и то от своя страна да бъде предопределено от неща, които ти все още не знаеш, но трябва да откриеш. Кара те да долавяш невидими траектории на съдбата и чувствата. Наистина е зашеметяващо”, казва авторката.
В пиесите на Теодора Димова определено се усеща, че неин учител по драматургично писане в крайна сметка е самият живот, който я кара да го наблюдава интензивно, втренчено, дори маниашки втренчено, за да може сетне да го пресъздаде - на пръв поглед същия, а всъщност пресован, изчистен, сгъстен до нажеженост. В драмите й, особено в “Без кожа”, “Кучката” и “Змийско мляко”, огромно надмощие имат чувствата, като амплитудата е огромна – от страстта през преодоляването и потискането на чувството до просветлението и опрощението. По този начин тя намира връзката между себе си и другите и превръща писането на пиеси във въпрос на живеене, на изразяване на себе си и на другите, на съотнасяне към хората и към света, и към Бог. Намирането на нещо съкровено свое, откриването на познати и узнаваеми ситуации и герои в пиесите на Теодора Димова се превръща в онази пътечка към душевността на съвременния човек, към конфликтността на живота му, по която тя поема с интерес и състрадание.
Любопитно и твърде показателно е, че пиесите на Теодора Димова не могат да се определят жанрово, и то не само защото стилистично принадлежат на постмодерната драма, където жанровите граници отдавна са премахнати, но и защото светът и героите, пресъздадени в тях, са колкото истинни с трагичността или комичността си, толкова и въображаеми в крайните си измерения. Удивително е също така, че ситуациите и персонажите са страшно познати, дори би могло да се каже банални (без това да прозвучи обидно), но именно от тази привидна узнаваемост се развиват основните теми и линии, характеризиращи драматургичния свят на Теодора Димова – темите за изпитанието и бягството, за напускането и заминаването, за престъплението и прошката, линията на отказването и приемането, на откриването. Струва ми се, че едно от най-интересните неща в пиесите на Теодора Димова е това, че всичко, което се случва, хората, на които то се случва, и местата, на които се случва, са толкова познати, че след това, когато ситуациите и конфликтите се развият, се питаш как в тази баналност се намират такива неща и такива хора? Но явно това е част от работата на всеки драматург - да пресява действителността, да се вглежда отвъд нея. А освен това според Теодора Димова пиеса може да се напише за всеки човек, за всяка ситуация, за всяко отделно преживяване, защото баналността в изкуството се появява не от баналността на хората или ситуациите, а от погледа на писателя върху тях. А именно този поглед при Теодора Димова от всичко най-малко е банален. В нейните пиеси винаги става дума за някакво тежко морално престъпление – кръвосмешение (“Змийско мляко” и “Кучката”), изоставяне на дете (“Кучката”), самоубийство (“Без кожа”), смърт (“Платото”), предателство (“Стопър”) - все неща, характерни за класическата трагедия, макар изследователите да твърдят, че трагедията отдавна е мъртва. Но според Теодора Димова това не е вярно. Как може част от живота ни да е мъртва? Грехът, покаянието, изкуплението, прошката? С какво са заместени?, пита се тя и се опитва да даде отговори в пиесите си.
Два са основните вида драматургична композиция, които авторката използва: строго симетрична, последователна и стегната (като например в “Стопър”, в “Любовници” и “Кучката”) и подчертано свободна, с множество отклонения, ретроспекции и поетически визии (като в пиесата за деца “Елин”, “Без кожа”, “Игрила”), макар проблемите на драматургичната форма да не я интересуват особено. При нея формата се появява от само себе си, тя следва съдържанието, а диалогът прилича на ритъм или на музика.
Основният проблем на съвременната драма, разкрит в драматургията на Теодора Димова, е изобщо проблемът на човека днес. И той се състои в това, че хората не станаха нито по-щастливи, нито по-добри от техническия прогрес. Онова, което тя се стреми да внуши чрез сцената, е, че трябва да проумеем няколко съвсем прости неща, а именно, че произхождаме не от маймуните, а от Бог, че боледуваме не от болести, а от недостиг на вълшебства и влюбеност, че сме на тази земя не за да ядем, пием и гледаме телевизия, а за да разгръщаме ангелското в себе си, че целта ни сред хората не е да им натрапваме великолепието на своето его, а да се учим да ги обичаме, че няма нищо случайно, а сме отговорни за всяко свое действие, дума и мисъл. Според нея това са посланията, за които всички жадуваме, и колкото по-често и по-убедително ги виждаме разгърнати в театъра, толкова повече той ще се завръща към своите първоизточници, защото по време на Дионисиевите празници мистериите са били от съдбоносно значение за хората.
Светлана Панчева
списание "Лик", бр. 3/март 2005