Варианти на антиутопичната реалност в „Подвиг” и „Знак за незаконороденост” на Владимир Набоков

Може и да е просто въпрос на последователност в прочита, ситуация, контекст, настроение (или дори клинично предразположение) за съотнасяне у читателя, но както „Дар” и „Пнин” могат до образуват съответната двойка, разделена от огледалото на времето; както „Вълшебникът” и „Лолита”, както „Покана за екзекуция” и „Блед огън”, така и „Подвиг” и „Знак за незаконороденост” подлежат на подобно огледално обвързване в контекста на творчеството на Набоков. Разбира се, всичките тези двойки са повече или по-малко условни и никъде не е казано, че не подлежат на прегрупиране (пак в зависимост от горенахвърляните фактори) или на включване в някакъв трети тип координатна система. Но нека не прекаляваме – никой не е станал по-щастлив от постиженията и изобретенията на словоблудството, криещо се зад удобния евфемизъм „литературна критика”. Както и никое произведение не е станало повече или по-малко интересно (и никой автор по-талантлив, гениален или бездарен) благодарение на няколкостотин страници повече или по-малко, изписани от университетски авторитети с твърда заплата и норматив и други разни комплексирани от собствения си неуспех в голямата литература „рицари на словото”. Всъщност... нека да сме терминологично коректни: самият Набоков още в предговора на „Знак за незаконороденост”, писан почти две десетилетия след романа, в едни не особено приятни за автора времена на затопляне на отношенията със Съветска Русия, доста категорично се разграничава от „сериозната литература”, „великите книги” и всички онези кухи фрази, рожба на кръвосмешението на журналистическия език с търговския. И да: навярно тук е мястото за разкодиране на заглавието на романа, което Владимир Владимирович услужливо прави, за да спести пот и усилия на онези читатели, свикнали прилежно да търсят разните там „основни идеи” и „психологическа разработка”. Не, заглавието (което идва от хералдиката) има много повече геометрична-оптическа функция, отколкото „поучителна”, „провокативна”, „саркастична” (отново думички, до които Набоков гледа да не се докосва). Или ако го кажем с неговите собствени думи, изборът на заглавието е „опит да предложа схема, нарушена от пречупването на светлината, да покажа изкривяването на образа в огледалото на битието, тръгнал в погрешна посока живот, един устремен наляво, злокобен свят”.
Но ние май много присърце го взехме този предговор, а който чете предговора преди да е прочел самото произведение, рискува да стане малко или много жертва на манипулация. Внимавайте! Набоков е велик манипулатор и изкусен шахматист и като нищо, на фона на голямата истина (чиято функция неговите романи безспорно са), може само с едно подхвърляне да ви убеди и в някои свои субективни заключения, с които вие самите съвсем да не сте съгласни (като например, че Оруел е посредствен писател). Да, няма спор, че „Знак за незаконороденост” е много по-изкусно написана, по-зряла и по-оригинална книга от „1984”, дори само ако сведем всичко до антиутопичния жанр, но нека не издребняваме – литературата не е конно състезание. Работата е по-скоро там, че при Набоков живеенето на антиутопията има много по-интровертни измерения и дори следването на канона на жанра (с всички условни отдалечавания от действителността на ХХ век) в книги като „Покана за екзекуция” и „Знак за незаконороденост” е по-скоро съзнателен литературен трик, целящ да представи в по-стилизиран вид антиутопията (дори не съм сигурен за единственото число), в която самият той живее – като се започне от ужасите на Октомврийската революция и се стигне до абсурдите на съвременна Америка. И именно този тип стилизация е най-мощното му оръжие срещу охлювните попълзновения на пипалата на психоанализата към другите му произведения, тези, в които има, така да се каже, силен биографичен момент. Е, тук писателят спокойно може да постави любимия си печат „За фройдисти вход забранен”.
Но да се върнем малко по-назад, вземайки от един по-ранен роман, „Подвиг”, констатацията, че човешкият живот върви на извивки. Така, хващаме тази формула и я поставяме в затворената система Падукград от „Знак за незаконороденост” и какво се получава? Потопена в кръговото движение на изолирания диктаторски режим, тази своеобразна перисталтика на извивките канализира ли се? Или замира? Или в своята природна хаотична центробежност в един момент неминуемо води до разкъсване на злокобната монотонност на кръга?... Всъщност, и тук Набоков не е еднозначен. Името на единствения противник на режима също в Круг, професор Адам Круг (едновременно първият човек Адам и този, който макар и опустошен, накрая се смее последен). Ами архизлодеят? Не е ли показан президентът Падук със своите, наследени от едно безрадостно и безсмислено детство, сричкови каламбури като човек едновременно в центъра на кръга, който сам е начертал с кръв, и недостоен да бъде в обкръжението на тези, пред които винаги се е чувствал малоценен и пред които цял живот е искал да блесне с оригиналност?... Силата на Набоков е, дори когато оперира с типичната черно-бяла материя на антиутопичния жанр, че при него нещата никога не са просто черно-бели. И може би точно поради това „Знак за незаконороденост” е и много по-страшен и по-реалистичен роман от повечето класически антиутопични произведения на ХХ век. Вижте какво стана с „1984” – от нея (макар и без никаква вина от страна на Оруел) се пръкнаха безмозъчни телевизионни игри, които един ден ще заличат и посланието й, и всичко. Ами „451 градуса по Фаренхайт” и „Ние” – издават ги в поредици за научна фантастика. „Механичното пиано” на Вонегът? – Out of print вече няколко десетилетия. „Москва 2042”? Прекрасен роман, но ще му трябват още поне 100 години, за да се отърси от статуса си на „дисидентски роман”, до който критиката обича да го свежда, глуповато дистанцирайки се от множеството му други достойнства... А „Знак за незаконороденост” напротив – показва живата практика, ако не открито на ниво държавен режим, то поне на ниво институции във всяка една малка и изолирана страна, в която – буквално или метафорично – на власт е Партията на средностатистическия гражданин. Отидете в което и да е Министерството, отидете в националното радио, в националната телевизия, в националния дворец на културата на която и да било демократична източноевропейска република, и ще видите... какво? Падукград, какво друго.
Няма да изпадаме в подробности относно системата на държане на собствените граждани като заложници и на мижитуро-мъглявия начин на водене на политика, на методите за манипулиране в избора между лошото и по-малко лошото, на липсата на „психологическа плътност” у мъртвите души по улицата и по телевизора – това у нас си е ежедневие и половин век след „Знак за незаконороденост”, че и повече... Трябваше май да говорим за взаимната обвързаност между „Подвиг” и „Знак за незаконороденост”, доколкото си спомням. Ама „Знак за незаконороденост” просто изяде пространството, отредено на по-ранния роман на Набоков... Е, какво пък – ще оставим на шекспироведите да откриват любопитни взаимовръзки между омерзението на главния герой на „Подвиг” Мартин Еделвайс от брака между неговата майка и чичо Анри и анализите на „Хамлет” от професор Ембър от „Знак за незаконороденсот” (точно преди да го приберат Службите в лицето на една странна „гестаповска” двойка, дала навярно голям вдъхновителен тласък на създателите на сериала „Ало, ало”). Ще оставим финалното изречение на „Знак за незаконороденост” „Хубава нощ за лов на пеперуди” да отзвучи хубаво и чак тогава ще дадем едно ухо на думите на кеймбриджкия професор по руска литература Арчибалд Мун от „Подвиг”, за когото след 1917г. Русия съществува само като историческо понятие, като някаква Атлантида, хербаризирана за следващите поколения. Ще се отърсим от досадното делене на творчеството на Набоков на книги, писани на руски и книги, писани на английски – неговият живот е преминал през много повече извивки и подобно делене при всички положения е опростяващо и омаловажаващо. Ще поставим на везните уважавания професор Адам Круг, който не иска да избяга от страната си, когато режимът настъпва, по свои си съображения, дълбоко свързани с отстояването на личното достойнство, и младия Мартин Еделвайс, който пък, спасен от роднините си в чужбина от Октомврийската революция, съвсем безразсъдно решава да се изпита героизма си, отивайки в бившата си родина и настоящ СССР, майка на всички антиутопии... А дали кръгът накрая се затваря или се разкъсва, въпросът остава открит – възможностите винаги са повече от две, особено ако слушате себе си, а не това, което ви се спуска отгоре като официална информация.

Материалът е публикуван и във в. „Гласове”

Споделете

Варианти на антиутопичната реалност в „Подвиг” и „Знак за незаконороденост” на Владимир Набоков – в Club Silencio на „Аларма”

"Лешникови градини" на Хайри Хамдан – пред читателите в Пловдив

За четенето на книги

Пет години без Стефан Данаилов – спомен в звук

Валерий Пощаров – човекът на пиедестал

Театралното изкуство и тенденциите от Международния фестивал в Пилзен

Театралното изкуство и тенденциите от Международния фестивал в Пилзен

Валерий Пощаров – човекът на пиедестал

Точка Илиева и силата на стенописите в обществения дебат

ПРЕДАВАНИЯ

Програми

Радио България

За БНР