Тук са, защото са тук: Концертът на Anathema се мести в зала „България”!

Доживяхме, така да се каже - трябваше цяло едно поколение да отрасне с албумите на ливърпулската (понастоящем) шесторка Anathema, за да можем да ги чуем най-после и в България. Заветната дата е 20 ноември, събота, от 20.00 часа, а мястото, както вече се потвърди - зала „България”. За концерт на Anathema в България многократно се е говорило - най-често сред десетките ни сънародници, ходили да ги слушат в Солун (където те често свирят). Китаристът на групата Дани Кавана дори дойде у нас на два пъти с по-камерни свои проекти. Пролетта, ако си спомняте, концертът на Anathema в София падна поради неизпълнение на договора от страна на българския промоутър (българска му работа!), но сега организацията е наистина в сигурни и професионални ръце и музикантите от бандата са обещали д-ъ-ъ-ъ-ъ-лъг концерт за българските си фенове.
Anathema излизат на голямата сцена в началото на 90-те, първоначално като дуум-метъл група, но за сериозните почитатели на творчеството им година първа от истинското им летоброене е ’96-а, когато излиза албумът Eternity. В следващите им студийни шедьоври – Alternative 4 (1998), Judgement (1999), A Fine Day To Exit (2001) и Natural Disaster (2003), както и в многобройните им концерти във всякакви варианти, включително и двамата братя Кавана - Дани и Винсънт - в трио с челист, в страничните проекти на Дани, който дори напуска за около година групата, създавайки заедно с Дънкан Патерсън Antimatter, бандата създава цяла уникална музикална вселена - и аура - около себе си. Вселена, забираща по допирателната различни влияния и препратки към творчеството на Pink Floyd (на Гилмор, слава богу, не на Уотърс), Ник Дрейк, Рой Харпър (чиято песен Hope е много важен епизод от албума Eternity), Radiohead, че дори и Арво Пярт, ако щете. Концертът им в София е част от голямо европейско турне, представящо албума, който очаквахме цели седем години - We’re Here Because We’re Here. Ден преди шоуто в зала „България” ви представяме харизматичния фронтмен на Anathema Винсънт - в специално интервю за „Аларма”.

Можем ли да започнем с метафизичния  въпрос как се ражда музиката ви или предпочиташ да оставим тайнството тайнство?
Това, което мога да кажа, е че във всичките си албуми сме много искрени. Особено последните. В началото залагахме повече на поетичността, но с времето стигнахме до такъв етап, на който най-важна остава не поезията, а откровеността. Но това си е съвсем естествено - когато си откровен, самият ти живот е по-лек, чувстваш се повече себе си. Тоест, не се опитваме да създаваме фикции с музиката си, а всичко е много истинско… Смятам също, че между различните ни албуми има една наистина добра прогресия. Те са си доста различни един от друг, което може да е и хубаво, и лошо - в зависимост от това как ще ги приемат хората. Защото хората понякога наистина не знаят как да приемат даден наш следващ албум. Много по-лесно е, ако някоя група налучка или постигне дадено звучене, с което да отговори на очакванията на публиката. Но и в такива случаи не можеш да си позволиш повече от три албума, без да станеш досаден. Мисля, че всяка банда, всеки музикант трябва по-скоро да тласка себе си напред, към нови предизвикателства. Поне аз вярвам, че е така…
Бил съм на ваш концерт - убийствено добър концерт в Солун в края на 2008 година - и едно от нещата, които лично на мен ми направиха впечатление, е колко естествено песните от различните ви албуми комуникират помежду си на сцената. Защото и Alternative 4, и Eternity, и Fine Day To Exit, и останалите са си един вид… романи, а не сборници от разкази (или песни), един вид цялостни пълнометражни филми, които всеки от нас, феновете на Anathema малко или повече е свикнал да „гледа” у дома си от началото до края - „в компанията на собствената си личност”, както казваше един голям поет…
Концертът е съвсем различна история. В него има живот, движение, енергия. Какво от това, че Джон, барабанистът ни, може да контролира темпото (ха-ха, извинявай, Джон…) - на концерт това вече сякаш не са същите песни; концертът съживява музиката… Улавял съм се, че като слушам студийните ни записи, често си казвам, че нещо не е наред с тях – толкова са бавни някак си. Всъщност, не слушам албумите на Anathema, нито пък гледам видеозаписите ни – идват ми малко в повече. Мисля, че Боб Дилън го е формулирал най-добре – като да погледнеш в огледалото и да видиш отражението си замразено. Той самият също, доколкото знам, не слуша албумите си – просто създава песните си и продължава нататък…
Може би ти е доста досадно да те питат за „смяната в звученето” на Anathema от ’96-а насам. Но като си говорим, няма как да не намесим личното ти отношение - твоето и на другите от групата – по темата за шума и тишината…
Слоевете в музиката са много. Лично аз обичам да експериментирам с неща, които са нови за мен. Творческият процес не опира само да измислянето на песните, но и до самото им създаване след това. Разбира се, мелодията е на първо място, после идва и текстът - много е лесно да измислиш дадена песен и да я изсвириш дори на един единствен инструмент и тя да звучи завършена. Но това няма да съм аз, просто не ги чувствам така нещата. В Anathema обичаме да експериментираме с различните пластове и честоти на звука, като обогатяваме първоначалната идея за песента. Аз самият имам в главата си и слушам доста странни, атонални и направо изродски музики, и макар още да не сме го правили „в прав текст” досега, много често си мисля, че мелодичната страна на Anathema много добре би си паснала с тях, като двете страни на едно и също нещо.
В България идвате за пръв път, най-накрая!, но Балканите и Източна Европа съвсем не са непозната територия за вас – особено ако говорим за Гърция и Полша…
Да, в Гърция дори бяхме страшно дълго време в Топ 5 класацията на най-слушаните албуми, когато излезе Alternative 4. Като оставим настрана факта, че тук е люлката на световната философия и че самото ни име е на техния език, смятам че в Гърция и на Балканите си имаме много вярна публика и защото хората са настроени по-екзистенциално, на вълната на нашата музика, ако може така да се каже… Солун и Атина, например, са много различни от Ливърпул - градове, в които има хора, дървета, коли, въздух, който хората да дишат… шегувам се. Но фактът, че в родния ни Ливърпул не сме свирили от 12 години, а и че когато свирим във Великобритания рядко имаме толкова отдадена и многобройна публика, колкото в Гърция или в Полша, също може би означава нещо. Вече знаем, че и България е една от тези страни, където имаме много вярна и отдадена публика и с нетърпение очакваме да се срещнем с нея.

(Интервюто е публикувано и в сп. „Паралели”)