Томас (Тумас) Транстрьомер с Нобелова награда за литература

Комитетът за Нобеловата награда даде думата на поезията. Тази година посланието към мислещите хора по света е в стихове и то на шведски език. Освен признание за таланта на лауреатите, всеки нов избор на шведската Академия, се тълкува и като знак за нашето общочовешко себеусещане: кои сме и накъде вървим?
Какъв е светът и какви са хората в стиховете на Томас Транстрьомер, носителят на Нобеловата награда за литература за 2011 година? По традиция, когато Академията връчва наградата, тя мотивира с няколко думи своя избор. Авторитетното световно жури награждава шведския поет Транстрьомер: „за това, че неговите кратки, полупрозрачни образи ни дават нов поглед към реалността.”
Когато определят шведския принос в съвременната световна култура, сънародниците му нареждат Томас Транстрьомер до Сведенборг, Стриндберг и Бергман. За европейците Томас Транстрьомер е авторът, чиито стихове-притчи реабилитират човешкото в свят на неудържимо потребление.
Ще открием ли себе си в стихове, „смълчани като картини и пейзажи”? 
Прочетете фрагменти от великолепния сборник „Есенен архипелаг”, издаден през 1981 година в поредицата „Поетичен глобус” на издателство НК. Преводът от шведски език е на професор Вера Ганчева:

Недовършеното небе

Малодушието спира своя ход.
Спира своя ход страхът.
Грифът прекратява своя полет.

Нетърпелива светлината руква неудържимо
и дори призраците отпиват по една глътка.

Тогава картините ни излизат наяве,
червените бизони от ледниковите ателиета.

Всичко живо се озърта край себе си.
Изскокваме под слънцето стотици.

Човекът е врата, открехната
към стая за всички други хора.

Безкрайни са полята под стъпките ни.

Водата свети между стволовете на дърветата.

Езерото е прозорец към земята.

Един творец от Севера

Аз, Едвард Григ, живях сред хората като свободна личност.
Шегувах се охотно, вестници четях, пътувах, пътешествах.
Оркестри ръководех.
И публиката светеше със лампички, пулсиращи от тържество,
подобно на ферибот, пристигащ с влак на борда.
Качих се чак дотук, за да надвия тишината.
Работя в малка къщичка.
Тук на рояла му е не по-малко тясно, отколкото на лястовицата
под керемидения покрив.
Красивите и стръмни склонове на планината таят мълчание.
В тях няма проходи, но пък понявга се отваря процеп,
за да пропусне светлина, излъчвана направо от вълшебника.
По-тихо!
И тътенът от върховете слезе,
     слезе,
      слезе,
слезе при нас в една от нощите на пролетта,
преструвайки се на туптене на сърце.

Из „Прелюдии”

2
„…Една към друга приближават две истини: отвътре и отвън,
а там, където ще се срещнат, е шансът да се видиш.
Но онзи, който предугажда какво ще стане, вика с отчаяние: „Задръжте!
Каквото и да е, но в себе си да не прозирам.”
Там корабче се носи към брега – опитва се да хвърли котва
и ще опитва още много пъти, сигурно хиляда….”

3
„…Истината няма нужда от мебели. Направих една обиколка на живота и се завърнах на изходната точка: стая, в която няма нищо. Вещите, сред които съм бил, личат по стените като египетски фрески, като сцени, изрисувани в гробница. Но следите от тях избледняват…”