„Земя на синовете“, препрочетена в едни по-антиутопични времена

Още когато прочетох началните думи на комикс-романа „Земя на синовете“ на Джан Алфонсо Пачиноти (познат повече като Джипи): „За причините и обстоятелствата, довели до края, могат да се изпишат десетки глави в книгите по история. Но след края книги вече не се пишеха“, услужливо поместени от издателя и на задната корица, една червена лампичка светна, че, аха… това ми е познато по някакъв начин, това е нещо голямо, но… на какво ми прилича?... И почти веднага се коригирах: не, не ми прилича, по-скоро е тъкмо противоположният край на спектъра на това, за което неволно взех да си мисля тогава (2016 беше годината, спомням си). А то бе началото на „Край на света на края“ на Кортасар: „Тъй като писарите ще продължат, малцината читатели, които ги имаше по света, ще сменят занаята си и също ще станат писари“. Някак си, предугадих, че книгата на Джипи ще довърши в главата ми (със своето опако) отглас от мисъл на Кортасар, която ме е споходила по-рано, в други времена, когато други възможни антиутопии са ни вълнували.

Не че Джипи е предвидим, не си го и помисляйте – следващата му книга, която ще бъде представена на български (виждал съм корицата на фейсбук страницата на издателството – б.а.) е толкова различна от „Земя на синовете“, колкото въобще можем да си представим… Но да се върнем към антиутопиите. Тук, преди да преминем към разговора в ефир (без Джипи на живо, защото самия него в конкретния период на излизането на книгата и на този брой на предаването го бяха споходили стоматологични тегоби), предлагаме още един цитат, този път – думи на издателя Манол Пейков:
„Ненапразно „Пътят“ на Кормак Маккарти, може би най-силният и най-известният антиутопичен роман на нашето време, ме съпътства буквално всяка седмица, всеки ден от живота ми по някакъв начин си го припомням. За мен мисълта за това какво ще се случи след края на цивилизацията, за търсенето на смисъла, е много централна и много важна. И по някакъв начин ме преследва и в сънищата ми. И смятам, че този комикс е много добра литература, и съм много щастлив, че успях да го издам буквално седмици след излизането му в Италия“… Та, разговаряме с Манол Пейков и с Антон Стайков (дебют за него в „Аларма“ – б.а.). Годината е 2016, ама все едно, че е днес. Да не мислите, че проблемите на хората, бягащи по един или друг начин от войната в Сирия (например), са изчезнали с едно махване на вълшебната пръчица само защото по новините от месец и половина всички други теми са изтласкани в периферията от темата за коронавируса?