Веселин Боришев: През обектива – политиката и животът

Веселин Боришев е фоторепортер вече 26 години. Свидетел е от първа линия на политическите събития в страната от този период. Имал е няколко изложби през годините. В момента е част от екипа на списанието Клуб “Z“.

Веселин Боришев е главен герой в “Нашият ден“.

Политическата седмица през обектива

“Да кажем, че се доближаваме към някаква нормалност. Бяхме забравили, че парламентът е истинското място в републиката, в което се решават нещата. Около десетина години живеехме в едно блато. Сега се намериха някакви хора, които хвърлят камъни в това блато и вече започват да бълбукат вълнички. Когато се хвърли камък в блатото, той вкарва и кислород. Надявам се да започне да пръска и направо да изплиска.“

Една снимка струва хиляди думи, понякога и повече

“Това е стара максима, не знам доколко е вярна, но се оказва, че е така.“

Политически фоторепортер

„Определено не се чувствам уютно в тази роля. Първо, съм се изморил изключително много от този тип политическа фотография. Второ, последните десет години всички знаем кой беше на власт. Политическите журналисти като цяло, не само фоторепортерите, бяха изтикани по възможно най-грубия начин в ъгъла.

Определено фоторепортерите са изчезващ вид с бясна скорост. Аз винаги съм твърдял, че аз и колегите ми, които работят, сме последните мохикани.

За да си добър фоторепортер, не е задължително да си добър фотограф, даже бих казал, че е вредно. Защото фоторепортерите сме се самоограничили. Фотографията е необятно поле, а ние копаем една мъничка лехичка и смятаме, че е нещо важно.

Аз съм работил в доста вестници и винаги съм се дразнел от неглижирането на фотожурналистите. Присъствал съм на планьорки във вестник “Труд“ тогава, като на тях главният редактор Тошо Тошев казваше, че след анцузите в редакцията са най-прости фоторепортерите.

Това е нещо, което е ужасяващо, защото, ако приемем един вестник като продукт, примерно като салам, в него има определен брой снимки, определен брой заглавия, реклами и текст. Ако погледнем по този брутален начин, веднага се вижда как продуктите на фотожурналистите – снимките, са около 50 и нагоре процента от общото съдържание на вестника. Това е екипна работа и в тази екипна работа няма по-малък и по-голям.“

Като военен фотограф

“Бях военен фоторепортер съвсем за малко. Даже не бих казал военен, защото военен фоторепортер е трудно да бъдеш. Заради работата си съм ходил по перифериите и в неприятни места. Тогава работех в “Труд“, той беше най-големият вестник. Имаше пари, някаква форма на журналистика и изскочи предложение да се отиде в Ирак, малко след като нашите войски влязоха там. Аз веднага скочих, бях по-млад и ми беше интересно.

След това бях в Афганистан в нашата база известно време. А в още по-далечно минало покрай войната в Македония. Но не бих казал, че това е нещо хубаво.

На терен човек се справя по най-нормалния начин – гледа да е жив и да се върне. Когато бяхме в Ирак, спахме в един хотел в Багдад, малко след като се бяхме прибрали, хотелът беше вече взривен. Не знаеш какво може да ти се случи, на няколко пъти бягахме.

Движещият механизъм при мен е егоцентризмът, доказването. Тази работа трябва да се свърши, някой трябва да я свърши, защо да не съм аз.

Винаги съм твърдял, че не е важно къде си бил. В случая аз като репортер. А важно е с какво си се върнал. Освен чисто журналистическа продукция, а и какво си донесъл за себе си. Това изключително много ме промени.

Донесох чувството за себе си, че тези проблеми, които имаме тук на място, защото при нас каквито и да са нещата, поне нямаш непосредствена опасност за живота си.

Виждах колко е незначително, идвайки си тук, аз си дойдох в разгара на август месец. И гледайки колегите, които се вълнуват дали ще има хонорари, дали ще ме пуснат в отпуск. Жена ми дали ще ми се кара. Виждаш колко е дребно това на фона на нещата, които живеят огромен брой хора в много по-стресираща среда. Там, където не си сигурен дали няма да те взривят на пазара в следващия ден. Променя се ценностната ти система.“

Разговора можете да чуете от звуковия файл.