35 години от аварията в Чернобил

Чернобилската авария е тежка промишлена авария, възникнала на 26 април 1986 година в съветската Чернобилска атомна електроцентрала.

Обикновено тя се приема за най-тежката авария в историята на ядрената енергетика, като наред с аварията на АЕЦ Фукушима I от 2011 година, тя е едно от двете събития от ниво 7 по Международната скала за ядрени събития.

Аварията предизвиква облак от радиоактивни отпадъци, който преминава над части от СССР, Източна Европа и Скандинавия. Обширни райони в днешните Украйна, Беларус и Русия са замърсени, а около 200 хил. души са евакуирани от родните си места. Близо 60% от радиоактивните отпадъци падат на територията на Беларус.

Инцидентът повдига въпроса за безопасността на съветската ядрена енергетика, като за известно време забавя развитието ѝ. СССР, а след разпадането му – Русия, Украйна и Беларус понасят значителни разходи за обеззаразяване и здравеопазване, вследствие на чернобилската авария.

На 26 април на 4-и реактор се провежда учение на персонала за спиране на реактора при затруднени условия, както и тестване на самозахранваща система. Това учение е продиктувано донякъде от един инцидент, станал няколко години по-рано, когато израелска ракета удря иракска атомна централа, която има същия тип РБМК реактор.

Имитира се авария в електропреносната мрежа на Украйна, при която реакторът и неговото управление не получават енергия от съседни електроцентрали. Въртящият се по инерция вал на турбината би трябвало да произвежда ток още няколко часа, достатъчен за собствените нужди на реактора. През това време персоналът трябва да спре реактора.

Счита се, че процедурните нарушения и конструкционните недостатъци на реактора са основната причина за инцидента. Роля играе и недостатъчната комуникация между операторите и служителите, отговарящи за безопасността.

На 1 май 1986 г. Алексей Ананенко, Валерий Беспалов и Борис Баранов влизат само с акваланги, без защитно облекло на смъртоносна мисия в басейна под реактора, за да отворят ръчно крановете. И тримата оцеляват, като двама от тях (Ананенко и Беспалов) през 2018 г. получават орден „За мъжество“ ІІІ степен от украинския президент Петро Порошенко. Баранов получава наградата посмъртно (умира през 2005 г.).

Веднага са приети в болница 213 души, а 31. 28 от тях умират от остра лъчева болест. Повечето са пожарникари и спасители, които се опитват да овладеят аварията, неуведомени за опасността от радиоактивния дим. Пряко от взрива загива само един човек. От зоната на инцидента са евакуирани общо 135 000 души, в това число и 45 000 от съседния град Припят.

Две минути след взрива и активирането на пожарната аларма пристигат първите пожарникари. В гасенето на пожара участват общо 69 души от военизираните пожарни части на централата. Те нямат никаква защита, тъй като наличието на радиация е установено едва в 3:30 часа през нощта.

Към 2:00 часа пожарникарите вече имат „радиационен загар“ и повръщат. Помощ им е оказвана на място. Свидетели от пожарникарите (които по-късно умират) споменават, че по време на потушаването на пожара изпитват метален вкус и боцкане по лицето. Пожарникарите успяват да спрат огъня от разпространение към трети енергоблок, тъй като покривът на централата е съставен от битум, вместо от огнеупорни материали. Гасенето е подпомогнато от вертолети, които изсипват над 5000 тона пясък, глина, олово и борна киселина върху тлеещия реактор. Един от вертолетите се закача в кабел на близък кран и се разбива, при което загиват 4 души.

От радиационното замърсяване най-тежко пострадва Беларус, следван от Украйна и Русия. Около 14,4% (29 900 km²) от територията на Беларус е замърсена с 37 – 185 kBq/m².

В България са замърсени 4,3% (4800 km²) от територията със същите концентрации. Разпространението на радиоактивните прахове зависи от метеорологичните условия и голяма част от тях падат из места с голяма надморска височина (като Алпите). Поради високата концентрация на радиация около централата след аварията, гората в околността придобива червен цвят и умира, поради което тя е наречена „Червената гора“. Някои животни също загиват или спират да се размножават.

Три десетилетия по-късно сцената на най-тежката ядрена катастрофа в света се очертава като една от най-привлекателните туристически дестинации на планетата.

Вилиан Стефанов, IT специалист, пътешественик, авантюрист и любител фотограф разказва в “Нашият ден“ за участието си във фотографска експедиция до Чернобил.

Той е един от ентусиастите, посетили Чернобил през 2017 г. като част от фотографска експедиция.

“Водеше ме тръпката да посетя това място, да видя какво се е случило там, да усетя самотността, която е там в момента. И изобщо да видя какви са последиците от тази авария.“

“През 2017 г. дестинацията беше вече доста популярна. Цели автобуси имаше в 30-километровата забранена зона.“

“Забранено е човек самоцелно да ходи там. Могат да те пуснат само в туристическа група. Има точно определени маршрути. Правилата са едни и същи за всички – да не се пипат растенията, почвата и предмети, които биха могли потенциално да бъдат заразени.“

“Извън реактора правилата са такива, че трябва да се носят дълги дрехи. И, ако, съвсем случайно човек се долепи до нещо и се зарази, да може да свали дрехите. Но няма чак толкова строги правила.“

Припят

“Най-голямо впечатление ми направи, когато човек е отстъпил, природата се връща. Град Припят, който е строен за 50 хил. човека, е напълно напуснат. В момента той е обрасъл като гора. Природата си е взела своето. Човек няма усещането, че е в истински град, а по-скоро, че е в гора, в която са изникнали постройки.“

Вилиан Стефанов подготвя книга с впечатленията си от посещението в Чернобил.

Разговора можете да чуете от звуковия файл.