Психологията на пристрастяването и пороците на големите в изкуството

Най-естественият признак на човешката природа е зависимостта от другите. Ние не бихме могли да задоволим нито една своя потребност сами. Откажем ли обаче да приемем вродената си зависимост от живото „ти“ срещу нас, се пристрастяваме към всеки пълнеж в живота ни.

Когато човек не може да изпита пълноценно преживяване и да задоволи потребностите си, които му доставят същинско удоволствие – нуждата да принадлежи на някого, да се утвърди като личност, да е нахранен и сензорно и сексуално задоволен – той се опитва да замести качеството с количество. Това количество се крие зад името „метаудоволствие“ или „менте удоволствие“ и служи като патерица, към която обаче човекът лесно се пристрастява.

„Метаудоволствията предимно са неодушевени предмети, които нямат собствена воля и създават илюзия за контрол“, обяснява психологът Мадлен Алгафари. По нейни думи живеем в ерата на хиперконсумацията, защото това е единствената потребност, която позволява неодушевен източник на удоволствия.

За да стигне до живия човек и да получи същинска наслада, Азът трябва да бъде гъвкав поведенчески. Това от своя страна крие риск –не усвои ли достатъчно добре инструментариума си и този модел на поведение, той може да не повлия на човека срещу себе си и по този начин да му даде силата да го нарани. Тук настъпва моментът, в който желанието към неодушевения източник се превръща в най-прекия и безболезнен път към удоволствието.

Повече за нуждата да изгубим контрол, докато упражняваме такъв, Мадлен Алгафари разказва в звуковия файл.

В света на пристрастените властва несъзнателното. И макар да не бива да се слага знак за равенство между зависимостите и творчеството, нито пък да се търси каквато и да било тенденция, историята на изкуството познава и винаги ще помни хората на „вътрешното зрение“, които в опиятите, особено от XIX век насам, намират четката, с която да нарисуват реалността – невидима за мнозина.

Винсент ван Гог и абсентът като артистичен инструмент; Пикасо и пристрастяването му към жените, вдъхновили различните периоди в неговото творчество; Андре Масон и автоматизмът в рисуването, повлиян от различни вещества; светът на символистите, в който опиумът е цар; и разбира се, Салвадор Дали, който е вярвал, че няма нужда от наркотик, защото самият той е такъв – за изкуството като огледало на зависимостта и за това какво се крие зад картините на именити художници разказва илюстраторката Кристина Тужарова.

Много от произведенията във визуалното изкуство са плод на експерименти, свързани с употребата на опияняващи и наркотични вещества. Навярно можем да кажем същото и за някои изградени филмови персонажи, доближили се до съвършенството.

Едва ли някой вече знае къде започва Чарли Харпър и къде свършва Чарли Шийн. Дори самият актьор не е наясно. Сигурно е обаче, че Робър Дауни Джуниър надделя над слабостите си и служи за добър пример на мнозина.

Ясно е, че когато навлизаме в света на пристрастените, трябва да надникнем в живота на зависимите на екрана, за да ги видим пристрастени извън него. И когато правим това, започваме от феноменалния Хийт Леджър, за да развенчаем мита за всички наркотици, вдъхнали живот на Жокера в „Черният рицар“. Правим го заедно с кинокритика Георги Петров, който е убеден, че на таланта не са му нужни никакви вещества, за да се покаже на екрана.

Разровим ли се в дебрите на човешката душа, навярно ще открием първоизточника на всеки порок, а редом до него ще стоят и немалкото оправдания за съществуването му. И тук няма значение човек на изкуството ли си, или просто човек. Всеки си има своите криви черти, остри завои и ужасно прави линии, водещи в неприятна посока, които иска да изтрие, но не може. Но пък това по никакъв начин не ни пречи да надникнем във вселената на големите писатели, за да разберем какво (често) върви рамо до рамо с неограничения им талант.

Затова ни дава повод както твърдението на френския поет Артюр Рембо, че артистичното творение може да се постигне само чрез дълго ирационално разстройство на всички сетива. Така и идеята на Хемингуей, че истинският мъж трябва да бъде винаги пиян.

Първата крачка обаче правим с именитите руски класици. И стигаме някъде там, между достоевския „Играч на рулетка“ и булгаковия „Морфин“.

На play разстояние сте от това да разберете психологията на пристрастяването.