Заличената памет и сградите, които – вместо да говорят – мълчат

Паметта, която – колкото и да не искаме понякога – ни определя като хора, част от едно общество. "Какво се случва“ с нея?

Често, да не кажем винаги, пътят към миналото ни е всъщност път напред към бъдещето. Повече от ясно е, че то, миналото, е история, която трябва да се пази, поддържа жива и разказва. Уви, не са малко примерите за обратното.

Къде умишлено, къде от само себе си паметта за някои сгради, ключови за облика на града, независимо кой и в коя част на страната се намира, и знакови за историята ни, бива заличена. Паметниците на културата се рушат, а ние гледаме. Парче по парче сградите и животът в тях си отиват, а ние започваме да забравяме защо е важно да ги помним и защо въпросът е принципен, много преди да стане личен. Не по-рядко се присещаме да ги опазим, но при почти необратим факт.

Закъсняла ли е паметта ни за ценното около нас? Безвъзвратно ли е заличена, или напротив – място за паметта има, но не и за сградите, които я пазят? Какво в политиката ни спрямо опазването на недвижимото културно наследство на страната ни трябва да се промени и трябва ли да се променя нещо изобщо?

Много въпросителни в една тема за разрушените паметници на културата и всичко, което те носят като история и дух. Точно по нея в "Какво се случва" разсъждават архитектът проф. Тодор Кръстев и историкът и доктор по археология Тодор Чобанов. Повод за разговора са поредните два тютюневи склада, разрушени в Пловдив, малко преди да бъдат обявени за паметници на културата.

Според д-р Чобанов поредната загуба на ценност можеше да бъде предотвратена, ако в Пловдив е имало ясно урегулиране от гледна точка на градоустройството на това, което се случва в тези зони.

"Истината е, че на собствениците на такива обекти им е по-изгодно да работят по тези полукриминални или изцяло криминални сюжети, да се случват едновременно пожари, да падат и изчезват сградите, защото смятат, че така ще им излезе по-евтино и ще спечелят повече. Тук стигаме до един друг проблем – че тоягата в закона е голяма, а морковът е малък", подчерта той.

От думите на Тодор Чобанов става ясно, че у нас липсват качествени общоустройствени планове и съществуват законови проблеми, които най-силно си проличават в слабо разписаните права и задължения на общините. Именно текстовете в Закона за културното наследство, които касаят ролята на местната власт, трябва да бъдат дописани.

Проф. Тодор Кръстев, който е почетен гражданин на град Пловдив точно заради работата си по опазването на културното ни наследство, също изтъкна, че е налице деградация на националната ни система за опазване. Според него тя е в тежка криза и това го доказват 40 хил. културни ценности, които са в опасност. Архитектът е на мнение, че Законът за културното наследство не се реформира, за да не застраши определени икономически интереси, а Националният институт за недвижимо културно наследство се държи в състоянието, в което се намира в момента, за да не пречи.

"Културното наследство е общо благо, памет, но също така и ресурс за съвременност и бъдещо устойчиво развитие и качество на живот“, каза проф. Кръстев и обясни, че проблемът се корени в това, че държавата не го осъзнава и не оценява какво губи в дългосрочен план.

Под национална система за опазване трябва да се разбира, на първо място, Законът за културното наследство, който трябва да съответства на серия от международни документи, а той не го прави, и на второ място – участниците, наричани във Франция "актьори", в системата – Министерството на културата и Националният институт за недвижимо културно наследство, който е единственият държавен експертен орган в тази област. Към тях се включват още местни органи на опазване, собственици, жители, църквата и неправителствени организации. Между всички тези участници трябва да се осъществи единно действие – координиране на интересите им в името на обществения интерес. Това обаче не се случва.

Тодор Кръстев посочи, че страната ни има нужда от интегрирано опазване, и по-точно – опазването да не бъде капсулирана инстанция, а да се интегрира в други области. Добър пример за това е културният туризъм, който е резултат именно на такава интегрирана консервация.

Друг, не по-малко важен проблем по отношение на опазването на културното ни наследство, откриваме в образователната ни система. Според д-р Тодор Чобанов, който се занимава и с преподавателска дейност, преподаването по история у нас почти изцяло е лишено от аспекта на образователния процес, свързан с възпитаването на уважение и разбиране на значимостта на културното наследство.

"Когато говорим за опазване на културното наследство, един от проблемите, които трябва да решим в следващите години, започва от това, че в цикъла на средното образование няма преподаване във връзка с тази огромна значимост, която има миналото за нашето качество на живот, за нашето формиране като европейци и българи и за нашата идентичност", каза той в "Какво се случва".

Целия разговор с проф. Тодор Кръстев и д-р Тодор Чобанов чуйте в звуковия файл.