Депресивните състояния в модерния свят

"Как си?" е един от най-трудните въпроси. Задаваме го от чиста учтивост. Учили са ни, че така се прави, когато започваш разговор с някого. Задаваме го от чиста суета. Успокояваме се, че някой друг е също толкова зле, колкото сме ние, та дори и повече. Така подхранваме егото – не е в нас вината, че животът ни не върви в желаната посока. Той е крив, не ние. Задаваме го, защото чисто и просто ни е грижа. За другия. Мислим го и искаме да му отнемем част от товара, ако има такъв. Да му бъдем съмишленици по пътя, да му бъдем опора. Грижа ни е и за самите нас. Страх ни е, че ако не зададем този въпрос, може да загубим човешкото в човека, който се опитваме да бъдем.

Две думи, а така сложно устроени – "Как си?". Въпрос, еднакво тежък и за този, който го задава, и за този, който му отговаря. И на двамата, встъпили в разговора, им предстои да се сблъскат с последствията от него. Всеки започва да се пита: "Добре ли съм? Щастлив ли съм? Тъжен ли съм? Боли ли ме?". И още от тези въпроси с мигновени отговори. Замисъл в тях, разбира се, има, но той идва само за да подскаже, че нещо в отговора не е наред. Идва и онзи, другият въпрос – "А ти?".

От дежурните отговори ли се плашим всъщност и не отговаряме ли и ние по същия начин, само и само да запазим благоприличие и да не занимаваме хората с нашите несигурности, с нашите терзания, с нашия свят? Губим ли се в самите себе си, но с надеждата друг да ни намери? Защо се крием в собствената си сянка и не е ли именно това най-силният зов за помощ? Изпадаме ли в депресия от собственото си съществуване тогава, когато животът не отговори на очакванията ни? Разочарованията ли са тези, на които даваме най-голяма сила да ни чупят бавно, но не и да ни убият? Има ли нещо по-саморазрушително от човека и не е ли точно той този, който може да вдъхне живот там, където го няма? Хората създават проблеми, но без хората няма и решение на същите тези проблеми. От кое обаче ни боли повече – да сме сами в нас или да сме сами сред другите?

Колко много въпроси провокира едно "Как си?" и колко много отговори има в това какво се случва вътре в нас, в този космос човекът и неговите депресивни състояния в модерния и всеки друг свят.

За това говориха в ефира на програма "Христо Ботев" събеседниците в "Какво се случва" – за вътрешната вселена на всеки човек, която има нужда от здраве и любов, за да бъде щастлива.

Първата причина да бъде засегната темата за депресивните състояния, в които изпадаме, се казва "To Me, To You" и е отговорът на въпроса "Как си?", когато живееш в мълчаливото място, изпълнено с оглушителни крясъци, каквото се явява депресията. Имерсивната изложба говори чрез изкуство за това тежко състояние на ума, духа и тялото и може да бъде разгледана в буферния паркинг на метростанция Интер Експо център до 30 октомври. Нейни автори са Sisters in draw – Борислава и Михаела Караджови. В трансмедийния проект участват още артистите Гена, Григовор и Мила Робърт, които допринасят с думи и музика за съпреживяването на илюстрациите, а видеографът Мартин Граговски проследява работата по проекта на сестри Караджови в документален късометражен филм.

"To Me, To You" се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" и Програма "Култура" на Столична община.

Повече за срещата със себе си в безвремието на изложбата, в което всеки, осмелил се да отвори портала към вътрешния си свят, разбира, че демоните могат да го придърпат обратно към личния му ад или пък отраженията да му подскажат, че не е сам и е важно да споделя за случващото вътре в него, Борислава Караджова и Деляна Ангелова, продуцент на "To Me, To You", разказват в звуковия файл.

Втората причина за разговора също е изложба. "Хора като нас" представя моментните състояния, уловени от обектива на Вихрен Георгиев от People of Sofia, които се отразяват в портретите на 18 застъпнички за психичното здраве. Всички заснети жени се обявяват в подкрепа на психотерапията и разказват за болката и смисъла на живота.

Те са на различни възрасти, упражняват и различни професии, преживели са лични битки и имат своите истории, но са обединени около една обща цел – да припомнят, че начинът, по който се чувства човек, има значение и той трябва да бъде отчетен не само от близките му, но и по някакъв начин да бъде част от обществения дневен ред, защото не по-малко важно е да започнем да се грижим и за тази част от здравето си. Време е и у нас професията на психотерапевта да бъде призната като официална и да следва европейските норми, а психотерапията да бъде регламентирана законодателно.

Цветелина Йосифова, психотерапевт и преподавател, призовава за тези промени. Тя е една от заснетите жени в проекта "Хора като нас", който ще бъде разположен в галерия Credo Bonum до 30 октомври. Заедно с Рая Раева, комуникационен експерт и активист, част от екипа на Български фонд за жените, който организира кампанията за психично здраве #ИмаКойДаТеЧуе, в чиито рамки се провежда изложбата, разказват подробности за състоянието на клинична депресия и подкрепата, от която имат нужда хората, попаднали под влиянието на всепомитаща тъга и нежелание за живот.