За спасените евреи, ромите и Светите земи

Всичко тръгва от проф. д-р Христо Кючуков, който е български ром, но живее в Берлин. Той се ровил в историята, търсил по архиви и библиотеки исторически данни за ромите по време на Втората световна война. И открил такива за жени от ромски произход от различни европейски държави, които по различни начини спасявали еврейски и ромски деца от концлагерите. Тъй като тези факти от историята са почти неизвестни, той решава да издаде книга.

Актрисата Наталия Цекова пък реши, че ще прави театрална постановка по някои от историите. А писателката Мария Касимова - Моасе е направила по тях драматургично художествено произведение. Три актриси – Ангелина Славова, Благица Стоименова и Наталия – вече репетират.

През това време проф. Христо Кючуков на някаква международна среща говорил през участници от различни европейски държави. Решил да им разкаже и за книгата. Споделил историята на една жена от бивша Югославия – Хайрия Имери - Михалич, която била слугиня в един еврейски дом. В този дом се родило дете, момиче. Бащата и майката на бебето станали партизани, а бабата останала да се грижи за 6-месечната Естер. След това дошли нацистите и прибрали бабата и бебето.

Но преди да потеглят към лагерите на смъртта, Хайрия взела шестте си деца и отишла до мястото, където ги събирали. Успяла да убеди постовия да я пусне вътре, за да се сбогува с бабата. И влязла. Бабата я помолила да вземе и спаси поне бебето. Ромката взела малката, свалила старото си палто и с него увила детето, за да не се виждат чистите му, бели дрешки. И така – влязла с шест, а излязла със седем деца. И изпълнила заръката на бабата – да каже след време на детето кое е, чие е, кои са родителите му. Гледала го 5 години.

След войната някой от махалата казал на властите, че Хайриа гледа чуждо дете. Дошли, взели малката Естер и я пратили в детски дом. Детето, обаче говорело само на ромски и не могли да я разберат. Една лекарка казала, че преди време имали слугиня циганка и поназнайвала езика. Отишла при детето, заговорила го и малката започнала да реди това, което я е учила Хайрия – "Аз се казвам Естер, не съм циганка, еврейка съм. Майка ми се казва Букица"… И докторката припаднала. Това било нейното загубено дете.

Книга събира историите на ромските жени на Холокоста

Докато проф. Кючуков разказвал тази история от групата станала една жена и казала, че знае за този случай. И знае още, че Естер е жива и здрава на 83 години и живее в Тел Авив. Дала му телефонния ѝ номер. Още същия ден той се чул с Естер, която все още говори сръбски. Уговорили се да видят.

И така една ранна сутрин 6 човека полетяхме към Светите земи.

Ден първи

Първото им впечатление още от въздуха преди кацането на самолета беше гледката. Красивият и съвременен Тел Авив на брега на морето с огромни сгради, зеленина и нови строителство. А градчетата наоколо почти слети с него.

Ерусалим

Едва ли друг път щяхме да имаме шанса да се докоснем до този вечен град, свидетел на човечеството.

Поглеждаш на дясно съвременен град. На ляво един друг свят, който сме виждали само по филмите. И не можеш да си представиш как е построено всичко това. Високи крепостни стени, сгради, пътища. Всичко от камък. Вървиш по тесни криволичещи улици, по които са ходили хора преди много, много векове. Изкачваш се, влизаш нещо като пещера, излизаш като нещо като площадче и се чудиш, което първо да снимаш, кое да запомниш.

В далечината се вижда голяма църква, малко по-наляво голяма джамия. От нещо като тераса поглеждаме и Стената на плача, но да стигнем до нея нямаме време.

След малко се озоваваме на един от пазарите. Малко по нагоре е огромната църква "Възкресение Христово“. Влизаме в нея е се озоваваме пред плочата на помазването на която е помазано и завито в плат тялото на Исус и след това е пренесено и положено в изсечената на близо скална гробница. Поклонихме се там, запалихме по една свещичка.

Ден втори. Сара Ешкенази - Щетинер

Сара е родена в Пловдив. На 15-годишна възраст идва в Израел. Сега е на почти 90 години. Живее в близкото градче Херцелия. Говори прекрасен български, поддържа контакт с българи, помагала е на български студенти в Израел.

Посреща ни на паркинга – нисичка на ръст, стилно облечена, с прическа и маникюр, жива, слънчева, усмихната ни прегръща всички като стари приятели. Сядаме около масата, говорим, снимаме се. Сара помни събития от детството си и ги разказва подробно, с дати и имена. Спомня си деня през 1943 година, когато в еврейското училище били събрани всички пловдивски евреи в очакване на депортация към лагерите на смъртта. Влаковете не тръгнали.

През януари 1949 година семейството на Сара се преселва в Израел. На 21 години се запознава с млад и красив мъж и създават семейство. Раждат им се две момчета. Сега е сама – съпругът починал, децата – из света. Сама беше наготвила различни местни вкусотии. Ядох най-вкусната храна на света. Може бе, защото беше приготвена с много любов.

Ден трети. Естер (Стела) Бахар

За да разгледаме Тел Авив и да го почувстваме, част от групата решихме да извървим пътя от хостела до дома на Стела пеша – някакви си 5-6 километра. Минахме по тихи улички, излязохме на оживени кръстовища, ходихме по широки булеварди, по разкопана улица в ремонт, покрай високите, високи сгради, през кокетни кварталчета.

Стигнахме до дома на Стела. И Сара отново тук. Докарала с колата си проф. Кючуков и Наталия Цекова. Господи, тя шофира... на 90 и то голям джип.

Стела ни прегърна развълнувана, и тя стилно облечена, поканила най-добрата си приятелка, с която се познават от 70 години. Вълнуваща среща беше. Когато попреминаха емоциите, Стела разказа това, което си спомня и което е чувала от майка си за ромката Хайрия. И с любов говори за нея. Няма нейна снимка, но отиде до спалнята и се върна с един кино плакат, който поставила в рамка и държи над леглото си.

Кино плакатът е от документален филм, озаглавен "Праведник на народите” на хърватския режисьор Яков Седлар, за единствената ромка, получила най-високото отличие на Израел и чието име е изписано в Градината на праведниците на народите.

Усещаше се емпатия между всички нас. Хора от различни етноси – еврейки, родени в различни държави на Европа, македонка от Северна Македония, живееща в София, българска туркиня, с гръцка кръв, живееща в Париж, българка и роми от България, и български ром, живеещ в Берлин. И за капак една филипинка, която помага на Стела. И всички заедно се смеехме и плачехме – кой по-скрито, кой по-явно. И всички, толкова различни, се чувствахме като едно цяло. И бяхме едно цяло. Събра ни любовта между човеците.

Чуйте повече в звуковия файл.