Неистовата живопис на Динко Стоев

"Художникът, застанал пред голямото платно с разперени ръце, би трябвало да прилича на птица или на бостанско плашило. Виждам се и по двата начина. Рисувайки, аз доизграждам смисъла на своя живот, спасявам се от самотата. Имам вярата, че картините ми ще останат и ще бъдат по-ценни, отколкото сега. Когато усетя, че това, което рисувам, се получава, изпитвам радост, дори щастие. Редом с тях изскача и страхът, че ще разваля нещо. Колкото по-голям опит натрупвам, толкова по-свободен се чувствам. Искам да стигна до предела.", казва Динко Стоев в интервю на Марин Бодаков за сп. "Тоест".

Новата му изложба в галерия "Райко Алексиев" е "ретроспекция на конкретни идеи и продълженията им", "разказва" няколко сюжета, които са познати на почитателите на художника. Те са доразработени, споделя той в текст си към експозицията: "Това са сценарии и герои, които сякаш не мога да изоставя, и които претърпяват периодична преоценка и преработка".

Захапка – захапалият железен прът човек тук е вече с разкървавена уста, кървава дупка, която зее, дори малките бебета са с железни тръби в устата; Коледната приказка е смразяваща и доведена до ужасен край – Дядо Коледа отива на боклука, за да бъде и той като елена си оглозган; басейните, водите изобщо, са места не толкова за пречистване, колкото заплаха, а в автопортрета под душа човекът сам е насочил към устата си струята сякаш да заглуши неистовия си вик, да се удави… "Това са някои от нещата, които се оказва, че цели шейсет и пет години ме занимават… каквото и да значи това", признава Динко Стоев.

Няколкото рисунки с молив на осемгодишния син на художника са лъч надежда в мрачните му констатации за времето и човека.

Чуйте Динко Стоев: