Роса Соколова представи книгата си завет в прегръдката на Керимовата къща

play

pause

stop

mute

unmute

max volume

/

''Зоници и зунки'' в Кърджали - репортаж

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Дъхъв аромат на диви ягоди и силата на приятелската прегръдка озариха Керимовата къща по време на творческата среща с Роса Соколова в рамките на празниците, посветени на Деня на Кърджали. Както подобава винаги при посрещането на мили и близки хора, представянето на книгата "Зоници и зунки" започна с гайдата на малкия Йоан Петров.

Роса Соколова първо отправи думи на благодарност към приятелите и съмишлениците, дошли на творческата среща.

За мен Керимовата къща е знаково място, допълни тя и поясни, че от 18 години е вече кърджалийка, независимо къде я питат за родното й място дали в Скопие, Франция или пък Виена:

"Това е мястото, където още преди много години идвах плахо. Възхищавам се на всички творци, не местни и местни, защото те са вселени. Всеки от тях е вселена. Благодаря за прегръдката, която взаимно си даряваме, за слънцето, което Бог изпрати днес, защото много искам всичко това. Тази среща да бъде на двора и да бъде съпреживяване до лозницата, на калдаръма и до Старата къща в Кърджали. Надявам се заедно да си прекараме добре времето и да го бележим с желание за още бъдни срещи. Заедно с мен е Радослава, моята внучка, момичето, което в нашия дом си играе със световете, което рисува и което оформи книгата. Аз съм много горда баба, защото по-често се разбираме, отколкото да сме в конфликт, ако изобщо има конфликти. Ние заедно правим малки работилници, слушаме музика, творим, ходим, разглеждаме интересни места и едно от най-хубавите неща, които правим, заедно, е месим хляб и наричаме. Та като свършим с думите, ние заедно ще го наречем за всички и за бъднина. Както ме е учила мама, както го знам и от баба. Заедно със мен е и Весела Черкезова - жената, която обичам и на която се възхищавам...

....още повече искам да благодаря за това, че виждам очи, които познавам и усмивки, които ми липсват.

След това прозвуча eдин от силните етюди в художественото произведение, посветено на майката, която Роса се опитвада следва, но както си признава, не винаги успява, защото хлапачката в нея, която се губи в гората, е прекалено силна:

Роса Соколова чете етюд за майката

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

"Майка ми беше от хората, които оцеляват с обич и доброта. Живееше в прошка. Тя не си отиде преди повече от 20 години, остана, за да ни пази. В размисъл съм за хляба-змия, който се прави за Сирни

Заговезни. За очите на змията, за наричането, за разчупването и за раздаването, за прошката, за искането и моженето, за търсенето и намирането. За теб и теб самия - такъв, какъвто си и такъв, какъвто искаш да бъдеш. Няма начало, няма и край. Няма и среда, не е започвало и няма да свърши. Белези няма, неразпознаваемо е, безполово е, безродно и безродово, ялово е. Нито ураган го убива, нито дъждът полива. Звездите не са му небе, като нищо е и нищо не е... Хляб за прошка е....Когато мама месеше хляб, тя слушаше тестото, избираше да е тишина, за да не пропусне да чуе нито един звук. Знаеше какво да прави, колко пъти да го премеси и кога да го погали. Запретнатите ръкави белееха, по-бели от брашното, от солта и от захарта. Ръцете й събираха спокойно купчинки и ги оформяха на кладенчета. После ползваха галещите й ръце по тестото и не спираха да го докосват нежно. Успокояваше го, преди да започне да го стиска и да го разделя на топки.

После го оставяше да почака, а тя присядаше с брашнените си ръце на столчето и дълго гледаше двора и овошките. Наричаше в мълчание. Знаеше толкова много...Думи подир думи, мисъл до мисъл.

Потреба до потреба....като че ли нижеше огърлие. Празник е, мамо. Припичам се на слънце, мързеливо ми е. Притварям очи, със сърцето си виждам".

Весела Черкезова, уважаван учител по литература и приятелка, изрази своя почит на книгата: "Роси казва: "Всички в Родопите сме берачи на камътнина. Посветена на рода, книгата започва с Мамо, майчице - най- гальовното обръщение към мама Люба. Но това е един урок по родолюбие и патриотизъм към Ради. Тя трябва да разбере, че в света на нейната баба основно място заемат кратките, но особено силни думи, род, корен, дом, въздишка. Те заедно със спомените и вярата, като сладки зонички и пъстри зунки нижат едно огърлие на родовата памет. Орловица не е никак случайно място. Тя е върха на света. Само там е възможно да видиш прегръдката и целувката на земята и небето... Само там, звездите са на рояци и светят като живи. Те са там само роскини. И в същото време са и вечни. Само там малката Роси ги именува по своему. Тези думички подсказват и трудолюбието на родопчанина, но издават и формулата, която го прави непреодолимо силен като характер. Това са камътна, зуница, зунка, блестунка. Литровица неслучайно следва и звездата бабулка. Но Роси, макар и малка, знае, че трябва да има една специална звезда. И тя е вяра".

И отново за маминия сандък за родната Орловица и за шевиците, от които извира майчината реч за бъднина. Чете Роса Соколова: "На село сме. До огнището е маминият син сандък, върху него китена възглавница с шевици. Коя ли майсторка си е играла с вълнените пъстри конци и е изписала квадрати и ъгли, които се събират в цветя. Колкото повече гледам китеника, толкова по-ясно чувам гласа на мама. Пее тя и песента й стопли къщата преди огънят да направи от това.Тази песен е завардена отколе. И е жива памет родова, корен е, път е за после. В синия мамин сандък е бил чеизът й, вричане за обич, сълза отронена, тънък дар, от мама и от баба везан. Терлици и аглъци, тъкани мендили, приказни кестемели и торбици. Греят с цветовете на зунката и пеят. Чеденце, облечи премяната. Тази носия иде отдалече, спомен е, с дъх я закичи, пристъпи с нея по терлици на двора. Чуй приказката на бакъра, да те прегърне слънчевото жълто на гришката. Да те стопли, да те пази и благословия да ти носи. Нагизди се, тази носия е прабабина, по-ценна е от имане и от всички жълтици. Обич носи и мъдрост. И е наречена. Пази я, дъще, предай я".

Според Веселина Черкезова книгата е наръчник, който може да покаже на други баби как да възпитават внучетата си."Учи я, как добротворството няма граници, че Ради трябва винаги нависоко

да връзва мечтите си, но и да помни важната си задача. Да съхрани премяната, терлиците, бакъра, миндиля, аглъка, красивите родопски торбици и много други важни вещи, които са в синия сандък, който баба Люба е запазила. Друг важен урок, на който учи Ради е, че трябва да общува на най-съвършения език, а този език е, кой - езикът на комшулука. Защото в Родопите всички хора знаят, че по-важен от роднината, е комшията. Ради трябва също да не съди хората, а да може да ги гледа в очите. Защото само там ще види всичко, което й трябва. Че когато я е страх, трябва да се усмихне. Сутринта трябва да усмихнеш деня. Знаят в Родопите хората, че като се събудиш в бодрост и настроение, с радост, тогава ще ти върви през деня. Става дума и за светлината. Тя винаги е по-голяма от тъмата. С такава баба детето няма как да не запомни, че родната къща е цвят, и вкус, и магия. Магия е и мълчаната вода, донесено от вриса във Орловица, с който се подквасва най-вкусното кисело мляко. И във връзка с тези мои размисли, като подзаглавие да бъде: "Помагалник за достойни баби".

За да чуете и звукова картина и разберете как премина цялата среща, отворете прикачения файл.

Споделете

Роса Соколова представи книгата си завет в прегръдката на Керимовата къща

Галерия

Фолклор от Родопите оживява в Сладун – празник с песните на Кичка Савова

Политологът проф. Евгений Дайнов: ДПС-ДПС не може да преминава през кризи

Звук от Балканите: Хор „Ваня Монева“ с два триумфални концерта в Атина

Ресми Мурад: Няма смисъл да бъдем смокиновия лист на това правителство

Не се поздравявайте с честит празник на Разпети петък, това е най-тъжният ден

Франция, мон амур! Еп.49

Росица Генчева: Без роса не може да има и цветя

Радио Кърджали

За БНР