Не обичам да ми дишат във врата, да навлизат в личното ми пространство. Имам доказани спомени от много малка. Помня всеки ден от живота си. Имах прекрасно детство, бях обичано дете. Бях непослушно дете, правех каквото си искам. Малките моменти са есенцията на живота. Всяко изпитание дава урок. Майка ми бе по-строга, а баща ми много добър. Слушаше ме до припадък.
Човек не оценява в момента кое е истинско, кое не. Насила можеш да вземеш, но не и да дадеш. Моето добро не е неговото добро, на детето. Най-трудното нещо е възпитанието на децата. Моите деца сами решават как да си намерят пътя. Гледам да не преча и да не съжалявам, че са изминали едни напразни години.
Приятелството е най-висшата форма, то ми е константа. Учи ли се приятелството? Да, учи се като всяко нещо в живота. Животът те учи, учи и човека отсреща. Не може само да взимаш и само да даваш. Тези неща стават много случайно НЕслучайно. Никой не е съвършен – това пак се учи. Предателството също е нещо естествено. Първо търся причината у себе си, може нещо у мен да е провокирало събитието. Аз не забравям, помня като слон. Мога да чакам 20 години и тогава да дръпна килимчето изпод краката.
Много е писано за Маргарита Петкова, но когато човек се срещне с нея очи в очи, разбира какъв заряд бушува в нея. Затова стихотворението й „Дива къпина” най й приляга:
Като дива къпина съм – ни хубост у мене, ни сладост.
Стипчива съм, но мога да утоля някому глада и жаждата.
Крехки са ми уж корените, а за скалата здраво се вкопчват.
Не мога да вирея върху паркетна почва.
Стигат ми ласката на дъжда и на слънцето топлината
(а по душата ми – следи от зъбите на вятъра)
Като дива къпина съм – предупреждавам.
Когато нехайно посягат към мене –
умея до кръв да ранявам.
Внимавай! Да не се закачиш, както случайно си свърнал –
няма отърване.
