Урок по доверие са две от изкуствата, към които зрителите все повече ще провокират интереса си – имърсив спектаклите и театърът на сетивата.
Какво, ако не доверие, е нужно, за да се потопиш в едно изживяване, за което знаеш малко или почти нищо? Какво, ако не доверие, е необходимо, за да се отдадеш на сетивата си, на интуицията си, на онези модели на поведение, към които прибягваме, когато сме в непозната, дори и необичайна среда? Среда, която в действителност вади именно истинската същност на човек. Тази, която обикновено крием, защото усещаме социалната принуда – да бъдем удобни на околното.
Ако си представете, че наистина сте в абсолютно нестандартно пространство, а може и в такова, което ви е уж дълбоко познато, но избягайте от контекста на ежедневието му – там е тихо, има светлини, говорещи за история, която предстои да бъде разказана, има хора, а защо не и само един човек, който танцува за вас, но и за себе си – ще бъдете предизвиквани. Самите вие, реакциите ви, мислите ви.
Какво ще направите, и още по-важното – какво ще изпитате? Готови ли сте за такова плътно потапяне в неизвестното, което ще се окаже най-добрия ви учител по себепознание? Доверието се печели, казват, а този тип преживявания знаят как да направят тъкмо това – да ви провокират да се доверите не на кого да е, а на самите себе си и разбирането ви за тяло, ум и пространство. За живот извън ежедневието, макар и случващ се тъкмо в него.
Тези течения в сценичните изкуства, които все повече ни вълнуват, са бъдещето, което живеем днес.
В "Какво се случва" за тях разказаха Коста Каракашян – режисьор и хореограф, създател на няколко вече имърсив спектакъла у нас, той е и сред основателите на фестивала за танцово кино "Фокус Кино Танц", а също така и един от българските младежки делегати на ООН в момента, и Михаил Димов, артистичен директор на "Театъра на сетивата София", режисирал над 25 сетивни представления и интерактивни преживявания, основател на "Института за изследване на тишината" – това е иновативна концепция, която представя набор от практики за творческо общуване и себеизследване отвъд думите, както и основател на практиката "Сетивни градски пътувания".
Имърсив спектаклите
"Има различни похвати и много сетива, които могат да бъдат ангажирани по време на едно такова преживяване и смятам, че то дава една дълбочина, която е много близка до нашия ежедневен живот, в който постоянно всичките ни сетива са ангажирани естествено, но тук е по начин, по който може да предизвика много силни и интересни емоционални преживявания у публиката", каза Коста Каракашян за имърсив спектаклите.
Той обясни, че за него и екипа му е много важно да създават условия, при които да предразполагат всеки един в публиката да се обърне навътре към себе си и да усети своята вътрешна настройка. Артистите винаги се опитват да изследват екстремните емоционални състояния, при които тялото на човек би могло и физически да изкара емоцията от себе си.
"Това води понякога и до голям катарзис у публиката – когато видят едно емоционално състояние, изведено наистина до една необуздана физическа енергия. Винаги това са моментите, които публиката после най-много припознава като нещо силно и нещо, което - за разлика от спектакли в салон – се случва понякога и на милиметри от техните лица. Те усещат самата енергия, аромата на танцьора, парфюмът, който минава покрай тях, и е много силно преживяване ти да усетиш едно танцуващо или играещо тяло толкова близко до себе си, което нефилтрирано да минава през тези емоции. По някакъв начин това се появява като един мотив във всяка следваща работа и самите танцови артисти стават все по-смели в това да провокират публиката. Естествено, в провокация, която се надгражда по начин, по който да изкара зрителите извън зоната им на комфорт, но с мярка и с едно подклаждане на този огън, за да е постепенно, а не да е нещо внезапно, което да ги изплаши", каза още Коста Каракашян.
Имърсив спектаклите и театърът на сетивата разширяват възприятията на човека, неговото съзнание и мисълта отвъд конвенционалното. Те водят до едно съкровено преживяване, до едно състояние на интензивна живост и детскост. 
Театърът на сетивата
"Едва наскоро си дадох сметка колко малко виждаме и осъзнаваме от това, което се случва около нас. Ние смятаме, че като минем по една улица или като влезем в една сграда – сме я преживели, видели. В действителност до съзнанието ни стига според мен по-малко от 1% от всичко, което се случва. А покрай нас се случват много, много неща. Много гласове – визуални, звукови, ароматни, пространствени. Архитектурата е своеобразна психопрограма, която ни въздейства, едно пространство – в зависимост от неговите размери, неговата осветеност – то вече ни въздейства. От всичко това ние осъзнаваме изключително малка част, а имаме усещане, че сме били, че сме живели, че ни се е случило. И ако използваме някакви много прости механизми, да кажем – да останем пет минути със затворени очи на това място, в един момент ще започнем да чуваме много повече, да усещаме повече аромати, и когато си отворим очите – ще можем да виждаме много повече" – по този начин Михаил Димов обяснява какво реално се случва с човек, преживял театър на сетивата. Той преминава през себеосъзнаването, усеща, че живее, разбира реално къде е, а с това и кой е в действителност.
"Това е като своеобразно проглеждане, за което няма нужда от специални условия, за да се случи. То може да се случи навсякъде, всяка точка е добра. Затова за нашите изкуства едно от специфичните неща е, че те не се случват както обичайните изкуства – да кажем, операта в оперна зала, театърът е театрална зала, киното в кинозала, изложбата в изложбена зала – те могат да се случат практически навсякъде", допълва още той.
По думите му театърът на сетива демаскира факта, че ние вече сме в театър на сетивата. Светът, от който сме част, е именно такъв театър, който изисква още по-сложен механизъм на съществуване. Това, с което боравим в него, е нашето физическо тяло. А най-важният въпрос според Димов е:
"Кой гледа през този сложен инструмент – физическото тяло? Тези, да ги наречем – вътрешни изкуства, или изкуства, които приближават живота до изкуството и размиват границите по такъв начин, че вече не е ясно къде свършва животът и къде започва изкуството – това за мен е следващият хоризонт. Цивилизацията – за да се развива – има нужда от нови хоризонти, от нови трудни неща, от нови измерения за изследване и постигане, от нови предизвикателства. За мен това е изключително интересно, трудно, достойно предизвикателство за цивилизацията – да смеси изкуството и живота по такъв начин, че животът да стане изкуство, изкуството – живот, те да не могат да бъдат вече ясно разграничени. И все повече хора, които се занимават в момента с доста механични дейности, които според мен са доста под възможностите на човека, който е създаден творец, да твори – ще могат да намират себе си в тази нова парадигма, в която животът е изкуство и изкуството е живот. Всеки акт, жест, по всяко време – всъщност чрез тях ние вече започваме да играем, в най-добрия смисъл на думата, да подхождаме творчески към живота. Да живеем като творци. Нашите изкуства са стъпка към осъзнаването на тази възможност и към нейната реализация в този свят. Ние променяме света, променяйки парадигмата и представата за изкуство и живот."
"В нейния глас"
Пример за това е най-новият имърсив спектакъл, който Коста Каракашян и екипът, с който работи, подготвят. "В нейния глас" е моноспектакъл на Марчела-Василена Димитрова, който се базира на "Човешкият глас" на Кокто.
"Работим с една емоция, която може би е позната на всички – това разбиване на сърцето, което е супер съкрушително и нещо, в което много хора можем да се припознаем. И си зададохме въпрос заедно със сърежисьорката Антония Георгиева как можем да изследваме темата и тази пиеса на Жан Кокто, която е толкова известна и толкова добре напипва тези емоции – притеснението, разрухата на нашия вътрешен свят, и как може чрез танца и да ги пресъздадем, но и да създадем нещо красиво. По някакъв начин да съберем тези парченца от човешката душа от пода и да може публиката да преживее и нещо красиво", обяснява Коста Каракашян.
Публиката ще преживее личния си катарзис именно през катарзиса на главната героиня.
"Моноспектакълът е голямо предизвикателност, но и много интересен процес за нас. Работим с Марчела-Василена Димитрова, тя е танцов артист, живее в Лондон. Тя е българка, но е израснала между Франция и Англия. Има много интересен опит с някои от най-интересните за мен танцови трупи, които се занимават точно с такъв тип танцов театър, който стъпва и на текст и драматургия, на употреба на гласа на сцена, на много творчески, колаборативен процес на хореографиране. Тя е била част от младежката трупа на Ясмин Вардимон във Великобритания, която е известна с едни много напоени с дълбочина задачи, които дава на танцьорите, те сами да генерират движения, истории. Работата с Марчела е голямо удоволствие, защото имаме репетиции, в които просто сядаме на пода, затваряме си очите и започваме да мечтаем. Пускаме определена музика и си представяме какво се случва на нашата героиня – накъде отива, как е облечена, и после се опитваме тези неща да ги вкараме и в конкретните сцени, които публиката ще види. Много е приятно, с такава дълбочина някак си създаваме нещо като един айсберг – публиката ще види върха на айсберга, но под него ние имаме доста подплатено преживяване, което е много ценно и за нас, създавайки го и работейки толкова близко тримата", допълва режисьорът на имърсив спектакъла "В нейния глас".
В представлението ще има моменти на интеракция с публиката, в които тя ще може да направи избор – реален или илюзорен. То ще се играе два пъти на вечер - от 6 до 10 декември, от 19.00 и 21.00 часа. На тайна локация, чийто контекст ще стане известен на публиката с началото на самия спектакъл. Идеята е всичко да бъде максимално интимно, затова и зрителите, участници в потапянето, ще са в малък състав, до 12 души. Най-вълнуващото за екипа е самата среща с публиката, защото едва тогава ще стане ясно какво всъщност са създали.
Целия разговор с Коста Каракашян и Михаил Димов чуйте в звуковия файл.
