Какви промени настъпват в българските сватбени традиции след Освобождението през 1878 г.? Как градът като притегателен център за нов тип живот променя и сватбата? Какво привнася социализмът в периода 1944-1989 г.? Отговор на тези и много други въпроси дава пищната временна експозиция “Сватбата” в Регионалния исторически музей в София.

“В изложбата може да се види традиционният сватбен костюм, който е непознат на младата публика, като сме направили и възстановка на венеца, носен от булката на традиционната сватба – разказва Марияна Маринова. – В градската среда сватбените костюми запазват относителна устойчивост. Задължителни са бялата рокля, воалът и букетът. Но техният вид се променя с времето, например в края на XIX и началото на ХХ в. булките имат много дълги шлейфове, които се носят от шаферки. Постепенно младоженките започват да предпочитат по-практични рокли. В периода около и след войните, когато материалните условия са значително затруднени, хората се женят и с ежедневните си дрехи, а при социализма пък се търси начин да се избяга от клишето, традиционната бяла булчинска рокля.”

Най-старата сватбена рокля, представена в изложбата, е от 1888 г. Тя е произведена в гр. Лион, Франция, купена е от Истанбул и е принадлежала на съпругата на министър-председателя д-р Константин Стоилов, един от авторите на първите закони на България след Освобождението.

Показани са промените в костюма, брачни документи, снимки, както и даровете на селската и градската сватба.

“Селските са чорапи, кърпи, ризи, докато в градската сватба се подаряват сашета – пликове за съхранение на бельо, кърпи и т. н., които са красиво изработени и стоят в гардероба или на стената – разказва Марияна Маринова. – Подаряват се практични неща, които да послужат в бъдещия живот на младото семейство – сервизи за хранене, тенджери. В изложбата може да се види и сребърният сервиз за чай, който бащата на Поликсена Стамболова подарява на дъщеря си по повод нейния годеж с бъдещия министър-председател Стефан Стамболов.”

Съществуват особености и в празнуването през различните периоди. При традиционната сватба това е събитие, в което участва цялото село, защото това е и легитимация на новата двойка пред обществото. При градската сватба покана за голямото събитие получават само определени гости. След това веселието продължава вкъщи или в ресторант.

“Тази система се запазва и в периода на социализма, като характерно за градската сватба след Освобождението е, че всички са облечени в европейски облекла, които следват модните европейски тенденции – продължава Марияна Маринова. – В традиционната сватба кумовете са като роднини, докато при градската сватба за кум се кани човек с положение в обществото, който може да подпомогне младото семейство и по-специално кариерата на младоженеца в неговия бъдещ професионален път. До късно се запазва обичаят, който съществува и при традиционната и при градската сватба – да има музика, като дори някои от двойките са смятали, че ако не свири гайда и не тупа тупан, няма да имат късмет в брачния живот.”

Любопитна за социалистическото общество традиция е т. нар. “комсомолска сватба”, която се характеризира с това, че младоженците не раздават дарове на гостите, а след сключването на брак младата двойка поднася цветя и се снима пред някой от паметниците – на Съветската армия, Цар Освободител или друг, в зависимост от местожителството. Подаръкът за новото семейство са пари в плик, за да се избегне показността с окичването на младоженците с нанизи от банкноти и обвиненията в прекален стремеж към материалното.

По много интересен начин се променя и старата българска традиция да се хвърля жито над главите на младоженците като символ за плодородие.

“Към житото се прибавят бонбони и дребни пари, и всичко това по време на социализма се събира в малко красиво оформено пакетче, което се взима от гостите като сувенир и с пожелание за плодородие, благоденствие и сладък живот за младоженците.”

Въпреки промените в цялостния ритуал, неизменен остава смисълът му: събирането на двама души, градеж на ново семейство и възпитание на бъдещи деца.

Снимки: Регионален исторически музей София, Десислава Семковска