Донвена Пандурски – български балетмайстор със завидна европейска кариера, завършва Държавното хореографско училище в София в края на 70-те години на ХХ век и постъпва в Софийската опера. Танцува и в трупата за модерен балет "Арабеск". През 1988 г. се дипломира в консерваторията "Римски-Корсаков" в Санкт Петербург със специалност балетна режисура. От 1989-а живее и работи в Германия.

Поставяла е спектакли с балетните компании на Щутгарт, на Германската опера на Рейнв Дюселдорф, на Pfalztheater в Кайзерслаутерн. Работила е с Кралския шведски балет в Стокхолм, балета на Операта в Гьотеборг, с трупата на Морис Бежар, с London City Ballet. През 2005 г. е хореограф на постановката "Вълшебният орех" в Мариинския театър в Санкт Петербург – авторски балет на световноизвестния художник Михаил Шемякин с участието на над 260 танцьори – предистория на случващото се в "Лешникотрошачката" на Чайковски. Година по-късно отново в Мариинския театър се играе трилогията на Пандурски "Метафизика - Кротката - Пролетно тайнство" с художник Михаил Шемякин и под диригентството на Валерий Гергиев. През 2019 г. в Софийската опера аплодират нейната хореография на "Легенда за езерото" с музика на Панчо Владигеров. Автор е на балетни либрета и сценарии за филми. 

През 2023-та основава Вестфалската балетна академия в германския град Ашеберг. През 2023 и 2024 г. в Мюнстер Донвена Пандурски представя спектакли с участието на солисти от Държавна опера - Стара Загора. Премиерата на последната ѝ творба – "Парижки нощи", се състоя навръх Световния ден на танца, 29 април, в Старозагорската опера. Това беше първата балетна постановка в юбилейната за оперния театър в Стара Загора 2025 година. Първият въпрос, естествено, е – доволна ли е от резултата?

"Доволна съм от премиерата – определено да. Винаги човек се надява на успех, полага много усилия, но не винаги може да бъде сигурен в крайния резултат. А крайният резултат е, когато чуеш аплодисментите на публиката и в Стара Загора преживях чудесни мигове – да видя своята балетна постановка на сцената и да чуя аплодисментите на публиката, които бяха нестихващи дълго време."

Донвена Пандурски определя "Парижки нощи" като "балетен спектакъл, посветен на чудния дар, даден на всеки един от нас – човешкия живот, който ние имаме и на който трябва да умеем да се радваме с всичките му различни емоции и страни, разнообразие и противоречия".

Сценографията и костюмите са на Павел Шаппо – много известен художник от Беларус, роднина на самия Марк Шагал. С Донвена го запознава нейният съпруг – кинорежисьорът Михаил Пандурски, който е впечатлен от многостранния му талант. Първата съвместна работа на Донвена и Павел Шаппо е балетът "Легенда за езерото", поставен в Софийската опера по повод 120-годишнината от рождението на Панчо Владигеров. За 100-годишния юбилей от създаването на Държавна опера - Стара Загора, Пандурски и Шаппо предлагат проекта "Парижки нощи".

"Исках да направя един съвременен, неокласически балет" – споделя хореографката. "Много, много красив, много цветен, много ярък… идеята беше да превъплътим тази класическа, романтична, симфонична и – накрая весела музика на Жак Офенбах, в един авангарден стил, а това е именно стилът, който Павел Шаппо владее прекрасно. Смятам, че наистина се получи. Много красиви костюми, много интересно сценично решение – спряхме се на мултимедия… Сцената се превърна в едно магическо пространство, където звучеше прекрасната музика, имаше хубава визия и чудесните изпълнители от балета на Стара Загора… Бях щастлива да чуя бурните аплодисменти в края на спектакъла."

Връзката ѝ със Силвия Томова – художествен ръководител на балета в Старозагорската опера, датира от първите им стъпки в Хореографското училище в София. И двете учат в Санкт Петербург, и двете са възпитани в традициите на знаменитата школа на Агрипина Ваганова. Когато Пандурски завършва консерваторията "Римски-Корсаков", в дипломната ѝ работа – филм-балет, осъществен с Михаил Пандурски, главната роля танцува Силвия Томова. Вече три десетилетия Донвена и Михаил Пандурски живеят в германския град Мюнстер, където тя представя балети в класически и неокласически стил. Преди няколко години Силвия Томова я кани да види новото ѝ творение – балета на Стара Загора. "Бях поразена от тази ярка балетна трупа, създадена от различни балетисти от различни националности, много пъстроцветни, всички високи професионалисти, с голяма мотивация" – казва Донвена. Още тогава се ражда идеята да направи спектакъл именно за тях. Междувременно ги кани да гостуват в Мюнстер. "По принцип в Германия са много малко местата, където има истински класически балет и аз като възпитаник на руската класическа школа винаги съм се старала да популяризирам балета и да направя така, че да има максимален достъп до най-широка публика, за да бъдат хората възпитавани в традицията на това високо изкуство" – споделя Пандурски. 

Цитирам ѝ рецензия за нейна постановка, в която пише: "Тя е хореограф с когото танцьорите обичат да работят, защото е старателна, дисциплинирана, точна и подхожда към изпълнителите с ясни изисквания. Живее и работи в Германия и това ѝ личи в спокойния уверен тон в умението да изисква, без да обижда и нагрубява, в безупречния самоконтрол по време на предпремиерната треска". Впечатлена съм от израза "без да обижда и нагрубява" и питам другите хореографи така ли правят? Донвена се смее от сърце и благодари на рецензента. 

"Може би това е въпрос на характер. Аз по принцип съм такъв характер – по-спокойна и по-толерантна. Но това, което вече от моя опит в работата знам, е че един човек, в случая танцьорът – той има много чувствителна душа и за да даде всичко от себе си, преди всичко трябва да бъде спокоен и да повярва, да ми повярва на мен. А той не би могъл да ми повярва, ако аз вляза в залата и днес покажа едно, а на другия ден кажа: "сега не, това не беше хубаво, ще пробваме друго". Когато влезеш в залата – ти си човекът, към който всички погледи са насочени. И те веднага разбират дали ти знаеш какво искаш. За мен е много важно аз винаги наистина да бъда подготвена – предварително за себе си. А другият момент е, че все пак имаш работа с живи хора и ситуацията може да бъде всякаква, не може да се предвиди. И точно в такъв случай трябва да имаш добри нерви и усет. Както се казва на немски – Fingerspitz, с крайчеца на пръстите си да усещаш нещата, тънкостите, за да можеш да накараш тези хора да се отпуснат, да бъдат предразположени към работата, да ти повярват и тогава вече можеш да искаш максималното от тях. Това е въпрос на натрупване на опит, както казах и въпрос на характер. Някои хора по-трудно могат да овладяват своите нерви. Аз също не съм безчувствена, но успявам да… потискам. Има моменти, когато и на мен ми се иска да извикам, или на някого за нещо да се скарам, но обикновено успявам да го превъзмогна и след това съм благодарна на себе си, че съм успяла, защото съм видяла, че дори когато имам някаква критика, по начина, по който я изказвам, тя има много по-голямо въздействие, отколкото ако аз нагрубя човека". 

Тя отново хвали изпълнителите от Старозагорската опера: "Главната роля танцуваше Анелия Димитрова – примабалерина, която е не само прекрасна, изящна балерина, но е и великолепен артист, който действително може да разплаче…".

Питам я като съпруга на кинорежисьор дали киното може да бъде за нея източник на хореографски идеи. Тя се замисля, не може да сподели конкретен пример. После възкликва, че по принцип това е много интересно и съвременното сценично изкуство го допуска. Ето, за "Парижки нощи" са ползвани архивни кадри от документален филм за Мулен Руж още от 20-те години на миналия век. Това, от което черпи енергия, е музиката. Освен това: литературата, филмите, завръщанията в България, красивата ѝ природа, чистият въздух. Радва се да види близки приятели тук, харесва семплите човешки емоции. А в какво вярва?

"Вярвам в доброто. Вярвам в доброто във всеки един човек. И смятам, че дори когато е много тежко, когато понякога ти се струва, че няма изход, не трябва да се оставяш да бъдеш притиснат до земята. Трябва винаги да вдигаш очи нагоре, към небето и да се зарадваш дори на нещо съвсем минимално, което в този момент можеш да хванеш с око или с ухо. Това е много важно – човек да вярва в доброто и да се опитва винаги да гледа нагоре, напред".