Когато различните изкуства влизат в съприкосновение, пораждат неочаквани неща. И нищо не е окончателно – думите доукрасяват образа, а възприятията политат към нови тълкувания и светове. Подобен опит, завръщащ ни в неотдавна отлетяло време, разкрива изложбата "Шум и шепот от улицата" върху емблематични творби от архива на фотограф художника Николай Василев.

В галерия-книжарница "София прес", заобиколени от изключителните фотографии на Николай Василев, Фотографската академия "Янка Кюркчиева" отличи победителите в деветото издание на конкурса за художествен анализ на фотография "Снимките говорят" 2025. Участниците бяха призовани да сътворят истории, вдъхновени от уловени мигове в градове от различни краища на света, на хора и епохи през 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век.

Къща с фасада, облепена с некролози, и до нея щанд с вестници.

Този кадър от Драгоман вдъхновява победителя в конкурса арх. Катерина Мутафова да направи аналогия с прочутата мисъл на Васил Левски: "Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме", но и да зададе бележещи битието ни въпроси: "Каква полза за живи и мъртви от вестници, в които няма истина?! Каква полза за същите от некролози за починали, които приживе не са били уважавани и почитани?"

Академията избира фотографиите на доайена в гилдията Николай Василев за тазгодишния конкурс не само от уважение към близо шейсет и пет годишния му творчески опит. "Успяхме да провокираме любителите на този различен формат да говорят с думи зад уловения от него образ", казва нейният председател Антон Савов и добавя: "Кадрите, стигнали до изложбената зала, показват и творчеството на Николай Василев, и истината, разказана както я чувстват зрителите пред неговите фотографии."

Носталгия по непознат/непознаваем свят, внимателно подбрани думи за хора в края на дните си или вече отлетели – понякога завръщането в миналото звучи в минорен лад. Ако застанем до произволна фотография обаче, тя може да ни отведе в най-различни посоки, стъпвайки на усещанията и въображението на текстописците.

Когато подбира фотографиите за анализ, Николай Василев подхожда с идеята на тях да се случва нещо – например хора се отдават на любимото си занимание пачинко в игрален салон в Киото или новобранци на гара "София север" отпътуват за казармата.

Николай Василев застава пред още фотографии – "Развод на караула", по думите му, трудно би могла да бъде разбрана от човек, който не е служил в казармата. Учудващо обаче сцената, в която офицерът дава команда "Газ" заради нападение с химическо оръжие, е изтълкувана правилно от жена. Друг кадър пък струва тричасов престой в милицията за фотографа.

"Това е ноември или декември 1963-а в София – спомня си Николай Василев. – На халите е лапавица и аз излизам да снимам. Направих няколко кадъра на хората, как се блъскат да се качат в претъпкания трамвай, след което се обърнах и видях продавачка на лотарийни билети да се завива с някакви скъсани шалове. Докато насочвах апарата, двама цивилни милиционера от двете ми страни ме прибраха в столичното управление на МВР, където три часа ми задаваха един и същи въпрос: "Кой ти плаща да правиш такива снимки?" Слава Богу, не ми прибраха филма, та да може сега да видим снимката."

А дали има съвпадения между неговото възприятие за запечатаното на лентата и тези на авторите на историите?

"Да, те виждат какво има и по своему интерпретират видяното – отговаря фотографът. – Ще си позволя да цитирам Бърнард Шоу, който навремето, когато публикувал дадена творба, очаквал критиците да напишат нещо, за да разбере какво е искал да каже. Тук аз съм горе-долу в подобна позиция. Много ми е интересно, ще седна на спокойствие и внимателно ще прочета всички коментари – да разбера какво съм искал да кажа."

Ако си послужим с думите на прочутия американски фотограф Ансел Адамс, в една снимка винаги има поне двама участници – този, който я е направил, и този, който я гледа. Посетителите на изложбата също могат да добавят, макар и мислено, своите думи към изображенията в галерията.