Музикантите трябва да образоват и възвисяват своята публика

Прочутият френски виолончелист Ромен Гариу пред Радио София:

„Музикантите трябва да образоват и възвисяват своята публика“

Ромен Гариу е възпитаник на Парижката консерватория, която завършва с първа награда в две специалности – виолончело и камерна музика. Гради впечатляваща кариера, лауреат е на конкурси от ранга на „П.И. Чайковски“ в Москва и „М. Ростропович“  в Париж; носител е на Първа награда от „Валентино Буки“ в Рим. По същото време е определен за „откритието на годината“ (2002) от Френския институт на професионалните музиканти.

Чест гост е в най-престижните европейски зали като Музикферайн и Концертхаус във Виена, залата на Берлинската филхармония; концертира и изнася майсторски класове в Италия, Испания, Швейцария, ЮАР и Китай; често можете да го видите по телевизия MEZZO.

През последните няколко години Ромен Гариу често идва в България – като жури в конкурса „Млади виртуози“, като солист на Симфоничния оркестър на БНР, представял е премиерно концерта за виолончело и оркестър на каталунския композитор Жорди Сервейо, свирил е заедно със Светлин Русев на концерт, посветен на лютиера Апостол Калоферов, а сега и за майсторски клас в София по покана на фондация Арденца (и за концерт, на който свири заедно с проф. Даниела Дикова).

Ето какво разказа той за началото на своя път в музиката и за ролята на преподавателя:

„Бях на три години, когато отидох на концерт, баща ми ме заведе да слушам солов рецитал на Йо Йо Ма. Не мисля, че го е направил, защото е искал да свиря на виолончело, но аз бях така дълбоко впечатлен от личността на сцената и от емоцията, която получих като част от публиката, че си казах „ето това искам да бъда аз“.  Като че ли нямаше значение какъв ще бъде инструмента, но свиренето на виолончело ми се удаде веднага и с лекота – не знам, може би щеше да е същото и с други инструменти, не съм опитвал много, само на пиано съм свирил и може би щях да стана добър пианист. Но се оказах много талантлив точно за виолончелото, всичко ми се получаваше. Но, както казвам на моите студенти, музикалният инструмент е по-скоро средство, смисълът и посланието са важните. Има една фраза, изречена от Лютославски, която звучи така – „аз композирам музика, за да ловя души“. И аз точно затова излизам на сцената – първо е връзката с композитора, в която инструменталистите сме посредници между автора и публиката, която следва да образоваме и, бих казал, да възвисяваме. Това се старая – да възвисявам своите слушатели – духовно, интелектуално, стилистично, и да изграждам вкуса на публиката. Но същевременно се стремя да я трогна, да „уловя душите“ на хората в залата и понякога се свързвам наистина дълбоко с някои от тях – виждам го в погледа им, в гласа им, когато дойдат при мен след концерта, това е близост на едно друго, духовно ниво.

Естествено, всеки има нужда от някой, който да му помогне да изрази себе си – това не става от само себе си, не е даденост. Можеш да имаш определен талант – на физическо или интелектуално ниво, но има и духовен път, които трябва да изминеш и често това пътуване към самия теб трае цял живот. На това се опитвам да науча моите студенти – да имат своя собствена интерпретация. Аз им давам уменията и знанията, не само за музиката, но и в по-широк културен контекст, свързан със знания и традиции и оттам – нататък те сами трябва да надграждат, според своята същност, стремежи и интереси.  Но всяка интерпретация е пресъздаване, а няма как да създадеш нещо, ако не си стъпил здраво на традициите и на опита. И тук е ролята на преподавателя – да каже „да, това е верният път“ или „не, това е път, по който мнозина са тръгвали и той не ги е отвел доникъде“. За да създадеш своя интерпретация, трябва да познаваш и уважаваш хармонията, структурата, стила, да знаеш как са звучали инструментите тогава, когато Бах е създавал своите творби. Когато всички тези елементи са на мястото си, когато студентът ти ги усети, веднага виждаш как се променя начина, по който свири. Удивително е как, щом започнат да мислят, музикантите засвирват другояче.  И другото важно нещо е, както при всяка интелигентна дейност, да откриеш баланса между интелектуалното и емоционалното и именно сложността на този процес е опияняваща. Ето аз се опитвам да обясня на студентите си каква е разликата между това да изсвириш дадена творба и самият ти да се превърнеш в музика. Ето това е наистина е висш пилотаж, това е сложно и многопластово. И е изключително важно винаги да влагаш нещо от себе си, от своите емоции и преживявания. Ако композиторът е написал носталгична или трогателна творба, ние трябва да се потопим в собствената си история и да направим паралел с адекватна наша емоция, така ние вплитаме себе си в музиката, която пресъздаваме. И едновременно с това, трябва да спазваме някаква дистанция и да упражняваме контрол, защото изпълнението ни следва да бъде на високо ниво, а за да е така, е необходимо хладнокръвие.

Затова понякога ми се налага да се извинявам на своите студенти за това, че ги карам да жертват някаква част от чистото удоволствие на музицирането и искам от тях да слушат и контролират своето изпълнение, за да се получи то възможно най-добре. Защото и на мен ми се е случвало така да се потопя в музиката, че да загубя усещането за контрол в реално време, но пък тогава макар и много рядко, може да се получи друго просветление. Балансът между всички тези елементи е почти недостижим или ако го постигне, е твърде крехък и нетраен.

На Ромен Гариу му предстоят записи на сюитите на Йохан Себастиан Бах за соло чело.  „Досега винаги съм изчаквал, за мен музиката на Бах е свързана със зрелостта, тя е едновременно спонтанна, пълна с въображение и изобретателна, с безкрайни възможности, закодирани в нея. Преподавам неговите произведения на своите ученици повече от 20 години и все още откривам нови гласове в полифоничната структура и нов колорит в отделните гласове.“