Документи и архиви в/от дигиталната ера или какво ще остане от нас за потомците

Въпросът, какво ще остане от нас за потомците във време, когато пишем имейли, публикуваме във фейсбук и в електронни издания и изобщо не пишем писма на хартия или на друг, нека го наречем по-материален носител, е вълнуващ и належащ. Защото – ако помислим трезво, с всичките тези наши виртуални деятелности обричаме на загиване една наука, изключително ценна и важна, каквато е архивистиката. Но какви архиви в дигиталната ера, когато пощите са ни защитени, профилите ни затворени, интернетното ни присъствие кодирано?! Или поне малко от малко кодирано: в известна степен, ако специално не се грижим (има такива хора, които запазват всяка чернова на свой текст в специални компютърни папки – за поколенията) да съхраняваме онова, което пишем, рисуваме, музицираме и т.н., то безвъзвратно ще се разсее из виртуалното пространство. Това е парадокс: от една страна, благодарение тъкмо на многобройните дигитални устройства, ние сме постоянно във взора на камери, обективи, монитори и други подобни – едни „следени човеци“ сме, ако перифразирам прочутата книга на Веселин Бранев; от друга, фактът, че не оставяме почти никакви следи на хартия, лента, винил или други носители ни фатализира в едно живеене без следа, без диря, без отпечатък – едни човеци без памет сме, да препратим към книгата на Музил. Тези въпроси, смятам, са изключително интересни и от историческа гледна точка, тъй като много от днешните случки вероятно ще останат без възможност да се осъществи онова проследяване, крепящо се на множество чернови, бележници, писма, паметни бележки и т.н.… Васил Левски е писал своето знаменито тефтерче („Agenda“), а нашите тефтерчета? Статусите ни във фейсбук ли? Или нещо друго, по-трайно? За всички тези неща говорим в предаването „Премълчаната история“ с доц. Михаил Груев, председател на Държавна агенция „Архиви“, и проф. Алберт Бенбасат от Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийски университет „Св. Климент Охридски“.