Затворът – сляпото петно на обществото

Каква е целта на престоя в затвора? Дали виновният да осмисли и изкупи наказанието си, или да страда и да бъде тормозен? Няма ли риск човек, попаднал в затвора, да се превърне в престъпник заради обкръжението и условията в затворите? Тези крайъгълни въпроси на наказателната философия бяха повдигнати миналата седмица, когато омбудсманът Диана Ковачева поиска закриване на Централния софийски затвор и на затворническите общежития "Кремиковци" - София и "Керамична фабрика" - Враца заради лошите материално-битови условия в тях. 

"Нашият ден" се фокусира върху темата за рисковете, които носи превръщането на затвора в място за изтезание с експерта по възстановително правосъдие Елена Евстатиева и на психиатъра и преподавател по социална работа д-р Румен Петров. 

"Критиката към нашите затвори, с оглед на тяхното хуманизиране, не е част от дневния ред на академичната и научна общност. И това е проблем, защото науката се превръща във ведомствена." – казва д-р Румен Петров. 

"Дълги години затворът е сляпото петно на обществото. – категорична е Елена Евстатиева. – Обикновено не мислим за затвора и за хората, които са там, защото сме приели, че те са там заради избори, които са направили, и мястото им е там. Със сигурност е трудно да се мисли за затвора като за полезно пространство, където може да се инвестира. Ако ние не променим начина си на мислене за наказателните си политики и по-скоро да ги мислим като възстановяващи политики, винаги ще имаме едно разделение в обществото на престъпници и жертви." 

"Единствената легитимна цел някой да стои в затвора е да се изпълнят законовите предпоставки за неговото освобождаване. Всеки трябва да бъде освободен предсрочно, ако е излежал половината от наказанието си и е дал доказателства за своето поправяне" – така тълкува закона Върховният съд, но какво се случва с човек, който излиза след изтърпяна присъда? Къде са мястото и ролята на възстановителното правосъдие? 

Налага се да мислим повече, да не фрагментираме и да не говорим само за затвора и наказателните политики, изолирайки жертвите на престъпление – твърди Елена Евстатиева, – защото, когато се фокусираме върху извършителя, забравяме за пострадалия. Затворът е място, където виновният трябва не толкова да се наказва, а да се дистанцира от субкултурата на самия затвор. Поставяйки някого в затвора, ние го наказваме, но проблемът е, че човек, попаднал в затвора, се криминализира от средата там, много е трудно да устои и да не се поддаде на натиска да се криминализира, което е пагубно и за него, и за близките му."

Д-р Румен Петров, автор на книгата "Объркани в болката. Социална травма и социална отговорност", която е посветена не само на проблемите на затвора, смята, че социалната работа трябва да бъде реабилитирана и целият потенциал на хуманитаристиката трябва да бъде ангажиран в мисленето и действието по въпросите за социалната справедливост, процесите и последиците от социалната несправедливост.