Нинко Кирилов и “Падане завинаги“ – всичко е автопортрет

“Има книги, за които е трудно да се пише. Почти невъзможно. Докато ги четеш, сякаш си повърнал сърцето си, но си го задържал в устата си. Искаш да го предъвчеш, да изсмучеш соковете му, да забиеш резци в месото му, да усетиш по-добре вкуса. Вкусът, който то е придобило след прочита. Има книги, за които не можеш да не пишеш, защото те растат в теб като ембрион. Макар да не е сигурно, че ще се роди хубав текст, важното е да го изкараш от себе си. Дори и да е аборт. Просто, защото е прекалено голямо, за да остава в теб. Такава е последната книга на Нинко Кирилов “Падане завинаги“.

Докато я четеш, сякаш дъвчеш кожа, плът, сухожилия, трошиш кокали, докато се препъваш в трикраки кучета. Пие, пиеш много и всичко – водка, вино, розов джин, вино, спирт, кръв. Плачеш или може би се смееш, каква е разликата? Изгубваш се, падаш, но не можеш да спреш да четеш. Сякаш веднъж опитал вкуса на чуждата болка, започваш да я търсиш като мокро бясно куче, да се храниш с нея. Вкусът на кръв, пот, алкохол и други телесни течности в нея те зашеметява – не можеш. Защото Кирилов вече ти е заявил, че ти, драги читателю, си камъчето в обувката ми“, думите са на Олга Клисурова от “Пътуващите книги на Стара Загора“.

Поетът Нинко Кирилов разказва в “Нашият ден“ за новата си книга.

Какъв живот ти трябва за такава книга

“Животът със сигурност не трябва да е скучен, с някакви изградени навици, с една инерция, която да смазва човека бавно и сигурно. А може би пък точно такъв живот изгражда такива книги – не знам. Рей Бредбъри казва, че смъртта е занимание самотно, но писането е още по-самотно.“

“Всичко е автопортрет“ – са думи от книгата “Падане завинаги“

“Колкото и да опитваме, ако изобщо опитваме, да не е, мисля, че е автопортрет.

Понякога хората могат да пречат в добрия смисъл, т.е. да ни помогнат да не паднем. Понякога могат да ни бутнат, понякога могат и да скочат с нас.

Предполагам, че такъв живот отвън изглежда затворен, защото няма как да е иначе. В един много хубав филм, казва се “От 5 до 7“ – редакторката на автора, който е в главната роля, му казва: “Няма как да живееш нормален живот и да бъдеш велик писател“.

Извън вкъщи излизам много рядко. Все по-рядко през последните две години. И това не е обусловено от ситуацията, в която всички сме поставени, просто може би го засили. Пак ще се позова на филм, но се сещам за “Да откриеш Форестър“, отново за писател, който се е затворил в дома си. Когато едно момче го питаше защо се е случило това, той каза: “Ти нали не мислиш, че това се е случило изведнъж“. Човек не решава да се затвори в дома си и да не излиза никъде от днес за утре".

Постепенно се случва. Най-страшното, предполагам, е, че околните точно заради това не обръщат внимание на тези тревожни сигнали. Понеже, ако се случи изведнъж, на някой ще му светне лампичката и ще се опита да помогне. Но когато се случва постепенно, толкова сме влезли в ежедневните си проблеми, че не забелязваме тези на другите.“

Как да се помогне

“Наистина нямам представа. Понякога за такива състояния трябва работа със специалист, не е достатъчно някой приятел да те изслуша. Разбира се, винаги е добре да има подкрепа, добре е умишлено да се търси комуникацията, вярвам, че както по принуда всички през тези няколко локдауна бяхме затворени, ще се стигне до един момент на отваряне не само на света, а и на хората към света. И ще се търси повече близост, повече комуникация, защото това е естествен процес, няма как след затварянето, да не дойде отваряне.

Трябва да призная, че приятели не са ме изоставили и идват от време на време. В един особено неприятен период за мен, преди около година и нещо, съвсем умишлено някои приятели идваха и просто казваха: “След два часа сме при теб“. И дори да си мислех тогава, че изобщо не ми е до това, но това помага. Ще си позволя да го дам като съвет на хората, които са се затворили – позволявайте на близките ви и хората около вас, които ги е грижа, да могат да я проявят физически.“

Избираш ли различието с избора да пишеш

“Не съм сигурен дали е съзнателен този избор – не само при мен. Неотдавна ме бяха питали, задали онзи клиширан въпрос – “Защо пиша?“. Моят клиширан отговор е, защото не мога да не пиша. Писането винаги е било една самотерапия за повечето хора, които го практикуват. Но има някои неща, които трябва да излязат, за да се спасиш. Никой не може да те спаси от това, което си, това е сигурно.

Надявам се, че с нещата, които съм написал, няма да вкарам някого в депресия, а по-скоро ще накарам хората да се замислят върху някои процеси, които се случват в повечето от нас.“

Разговора можете да чуете от звуковия файл.