Швейцарските гозби издават бивша немотия

В тесните калдъръмени улички на Цюрих се гушат десетки кафененца и ресторантчета, но къде напира да иде любопитната ми душа – на заклет „хранителен сапьор“ – да хапне фондю, разбира се. Традиционната швейцарска гозба се прави от два вида местно сирене (нещо като по-„стойностни“ кашкавали), натрито с чесън дъно на специално котле, чаша бяло вино и малко от традиционната ракия „кирш“. Ястието е просто – достатъчно е сместа да къкри до стопяването на сирената и котлето да се поднесе със спиртник отдолу на масата, заедно с дълги двузъби вилици и цяла купа залчета хляб. Обаче яденето му си е ритуал! Който си изпусне хляба вътре, плаща сметката (ако е от мъжки пол), измива чиниите (ако е от женски), а детето пее или рецитира нещо. Но манджата е бая тежка и засища задълго.

Извън фондюто е трудно да се каже, че има традиционна швейцарска кухня. Гозбите се влияят от немските, френски или италиански веяния, и често показват колко бедни са били хората, преди да открият туризма, банките, часовниците и шоколада. В цялата област Тичино, италианска Швейцария, сегашните градчета за милионери като Аскона, Лугано и Локарно, направо са си умирали от глад. Традиционните местни сладкиши са курабии с брашно и мармалад от кестени. Звучи вкусно и екзотично, но преди векове кестените са били средство за оцеляване. За крепостта в град Белинцона разказват легендата, че оставените да я пазят постове от римски войници пуснали жална депеша до „центъра“: „Пратете храна, много сме зле. През лятото, макар да има наводнения, все пак успяваме да убием по нещо, но през зимата умираме“. От Рим не се поколебали и им изпратили кестени. Според историята на Тичино от тях са правели брашно за хляб, сладки, естествени бои за дрехи и за изографисване на църкви, каша за бебета и какво ли още не. Когато след векове дотътрили царевицата от Америка, цялото местно население се хвърлило да яде полента (иначе казано, качамак) и настъпил масов мор. Оказало се, че кестените съдържат почти всички необходими витамини и минерали, докато царевицата само засища.

Днес сладките от кестеново брашно и мармалад, гарнирани с някоя от тези легенди, също са туристическа атракция и вървят по 5 швейцарски франка парчето.

Като още един гъдел за туристите в кантона Енгадин (където е Сен Мориц и дори твърдят, че говорят някакъв свой енгадински език) са оставили непокътнати старинните си хладилници, чучнати насред ниви и ливади. Те изумително напомнят атрактивните бункери в Албания от ерата на пещерния социализъм на Енвер Ходжа. Направени са само от камъни, без нито зрънце хоросан. Под примитивните куполи е страхотен студ и в най-жаркото лято. Преди години местните селяни са държали там млякото, сиренето и мръвките си. Днес са атракция, пред която туристите умират да се снимат. А виното, извадено от утробата им, е баснословно скъпо, но им се услажда неистово.

Но и характерното тукашно ястие показва не желание за гастрономия, а за засищане на върл глад. „Наяждащата“ гозба се нарича пицокел и с нея са поминували пастирите в планината. От черно брашно (не с диетични мераци, а поради недоимък) и вода се замесва тесто, разточва се на тънки кори и се разрязва на ивички, които съхнат на слънце. Полученият брат на юфката се сварява със сол и масло. Към него се добавят всички зеленчуци, които има в свеж или сушен вид – от картофи, през зеле до грах, плюс настъргано местно сирене. Каквото Бог дал от кравата и градината. Ама пък е вкусно! Стига да не го ядеш всеки ден.