Валери Леков: Образованието помага на човек да изкачва стъпала

Честитим именния ден на Валери Леков в деня, в който Православната църква почита паметта на Света мъченица Валерия.

Той е режисьор по образование, журналист по професия и самодеец по призвание. Той е познат от ефира на програма “Христо Ботев“, където разказва истории за колоритни хора и места из цяла България.

Някои, от които, колкото и да не е голямата държавната ни територия дори не сме подозирали, че съществуват. Валери е главен герой в документалния филм “Ром Кихот“ на режисьорите Нина Пехливанова и Петя Накова.

Има роли в игрални филми и самият той режисира филми. Водил е театрална трупа и прави още куп интересни неща, за които не е ясно как намира време.

Валери Леков е главен герой в “Нашият ден“

“Израснал съм в циганската махала на Кюстендил. Там съм се родил и там израснах. Още първите спомени от детството ми са, че в махалата нямаше канализация, нямаше асфалт, тоалетните бяха някакви ями в двора.

Когато се родиш на такова място, ти свикваш, израстваш с това и не ти прави впечатление. Докато човек, който е раснал при други условия, се чуди как се живее на такова място, а са толкова щастливи.

Не е хубаво да се расте в такива условия, защото на по-късен етап се отразява на живеенето му. Навярно много хора са чели или чували случаи, когато роми биват настанени от ромска махала в някакви общински жилища, че те горят паркета, вкарват си конете и други неща. От там идват тези разлики.

Но все пак имах добро детство. Детството си го свързвам основно с читалището и училището в квартала. Това са двете институции, които влияят, които пречупват детето от една ера в друга.

Сам отидох в читалището. Беше една малка стая с много книги по рафтовете, прашни, които на по-късен етап, когато вече станах приятел с читалищната секретарка, заедно бършехме от прах и преподреждахме по азбучен ред. Но това беше мястото, където се чувствах най-добре.

Книгите бяха един нов свят, който не съм познавал. Не знам дали при други хора е така, при други деца, докато четеш книгата я филмираш в съзнанието си .

След това проявих интереси към самодейните групи в читалището, които бяха доста за времето си. Имаше от театрална до сатирична група.

Обикаля страната

В днешно време обикалям страната и се срещам по различни поводи с деца, ученици, с които разговарям. Даже последно ходих в едни селца – Търнава и Търнак в Северозападна България, където също им разказвах за себе си и за моя път.

И за това, че образованието помага на човек да изкачва стъпала и да върви към по-добро.

На децата им е интересно. Казвал съм го и друг път -  като внук на хамалин съм израснал доста. Хора, които не са имали нищо. Дядо ми можеше да чете, въпреки че не е учил, можеше да чете, да пише.

Дядо ми е човекът, който ме поддържаше през всичките тези години. Дори, когато трябваше да уча след осми клас той изтегли пари от банката, купи ми ученическа униформа, шапка, чанта, дори и куфар ми беше взел.