Различните светове на поколенията и еволюцията на взаимоотношенията им

„Защото аз така казвам!“ – непосилно е да преброим колко пъти всеки от нас е чувал тези думи и колко от тези пъти човекът, който ги изрича, е в ролята на родител, а защо не и на по-възрастен роднина, приятел, може би дори и колега. Да не говорим за случаите, в които самите ние сме ги изричали. „Защото аз така казвам!“ е: краят на вечен спор или развръзката на нова кавга; опит на един авторитет да се наложи над бъдещ такъв или начин да помолиш другия да ти се довери и да се вслуша в думите ти – думи, които би трябвало да казват всичко, а всъщност не говорят за нищо друго освен за безсилие, породено от любов.

В световете на различните поколения често е така, и не защото аз го казвам, а защото детето си остава дете за своите родители, ако ще и на 100 да е. Защото тези преди нас са изживеели, видели и чули повече и това не подлежи на обсъждане. Защото еволюцията във взаимоотношенията ни е трудна, неизбежна и наситена с всичко и по много. А може би по-скоро е желана, отколкото да я има. Обаче пък си заслужава да бъде разгледана по-обстойно, макар и с думи в ефира.

В „Какво се случва“ с психолозите Мариела Михайлова-Стефанова и Людмил Стефанов, основатели на Психологически център „Аз и Ние“, и с Неви Боджукова, семеен консултант и автор на книгата „Страх от обичане“, се опитваме да разнищим невъзможните възможни взаимоотношения между поколенията. Най-вече в едно семейство. Тема стара като света.

Оказва се, че преди да си дадем отговор на въпроса дали обръщаме достатъчно внимание на тези отношения, трябва да осъзнаем каква е нашата мяра за достатъчност. И от каква по-дълбока инстанция даваме това внимание и на кого.

Децата са огледало на своите родители и следват и се водят от модела, с който са израснали. Като до съответния модел се прибягва най-често в критични ситуации. И колкото и да не одобрява поведението и отношението на родителите си, толкова повече прилича на тях.

В едно семейство, казват психолозите, не е хубаво да ти бъде прекалено удобно, защото по този начин се пренасищаш с любов и губиш градивния елемент.

Ако ще ни е удобно и уютно, то това трябва да е в личните ни отношения, където всичко е въпрос на взаимност. В семейството – трябва да си даваме сметка, че сблъсъкът преди всичко ни изгражда и превръща в хората, които дори не подозираме, че искаме да бъдем. А уважението е и за малки, и за големи. Това важи за всеки тип взаимоотношения, защото това как се държим с членовете на семейството си, отговаря на това как ще се държим и с хората извън него.

Обикновено съдим другите за нещата, които възприемаме като наши собствени недостатъци. Затова и ако един родител не харесва нещо в своето дете и го критикува прекалено за това, най-доброто решение на проблема е да го открие и промени първо в самия себе си.

А най-важният урок, който човек може да получи от всеки тип взаимоотношения, е да обича без страх.

Повече за различните светове на поколенията и взаимоотношенията между тях чуйте в звуковите файлове.