Ивана Бодрожич: Романът е за личния ни свят и обществото – тези неща винаги са свързани

На 24 юни в централата на Европейската банка за възстановяване и развитие се състоя ежегодната церемония по връчване на Наградата за литература на ЕБВР. Книги от 10 националности участваха във финалната права на конкурса. Три от произведенията достигнаха кратката листа за отличието: украинският роман "Забрава" от Таня Милярчук, хърватският роман "Синове. Дъщери" от Ивана Бодрожич и полският роман "Емпузион" от Олга Токарчук.  

Носител на Наградата за литература на ЕБВР за 2025 година стана романът "Синове. Дъщери" – в "Нашият ден" разговаряме с авторката Ивана Бодрожич.

Това е книга за мъчителната любов между транссексуален мъж и жена, както и за взискателна любов между майка и дъщеря – разказ за освобождението на ума, семейството и обществото. Бодрожич преплита три истории. За една дъщеря, парализирана след автомобилна катастрофа, чийто ум се движи свободно през времето, а спомените ѝ са мехлем и бреме. За един син, заседнал в тяло, което не чувства свое, и за една майка, която търси място в света на желанията и изборите на поколения  жени.

"Всеки герой е заключен в тяло, в история, в начин на живот, който никога не би избрал, разхлабен само от време на време от отчаяните си опити да избягат от тези окови. Тези герои се преплитат, давайки ни разпокъсан поглед върху животи, разбити от насилие и изолация, като същевременно ни напомнят за какофонията на любовта, несъвършена и крехка..." — казва за романа Алекс Ди Франческо, автор на "Трансмутация: Истории".

В началото на интервюто за "Нашият ден" Бодрожич изразява благодарност за високата чест да бъде отличена сред финалистите на конкурса.

"По отношение на наградите – смятам, че човек не бива твърде много да държи на тях. Те са нещо, което идва и заминава. Доверието на читателя, което авторът е изграждал с всяка следваща книга, това е, според мен, най-важната и най-голямата награда", казва писателката.

Бодрожич споделя: "По отношение на идеята за романа, малко е сложно да обясня, но идеята вероятно се е породила моето собствено чувство, че съм по някакъв начин ограничена, защото този роман е за личния ни свят и обществото – тези две неща винаги са свързани. Не може да опишеш вътрешния свят на героите си, без въобще да отчиташ какво се случва около нас. Защото, ако например, имаш две момичета, които се държат за ръце и някой хвърли камък и ги удари по гърба, това любовна история ли е, за интимността, или е социално ангажирана история? Мисля, че е и двете, и ние изживяваме интимността си спрямо заобикалящата ни среда.

Така че исках да разкажа историята за това как е да бъдеш – мисля, че всеки от нас е усещал това – можем външно да сме силни и здрави, а вътрешно да се чувстваме парализирани. В повечето случаи тази неспособност да реагираме е по отношение на близките ни, на хората, които обичаме. Исках да разкажа за това усещане. Избрах да го представя чрез три сюжетни линии."

Авторката вярва, че хората сме много по-еднакви, отколкото искаме да си признаем. Започва да пише романа във времето, когато в Хърватия трябвало да бъде ратифицирана Истанбулската конвенция, която се опитва да се бори срещу насилието срещу жените. Някои десни и консервативни политически сили надигат глас срещу нея.

"Това беше наистина тежко за ЛГБТ малцинството в страната ни, които бяха обвинени за всички проблеми в обществото. Исках да дам своя принос, доколкото ми е възможно, чрез писането си", спомня си Бодрожич.

Авторката казва още: "Заради технологиите ние прекарваме много време в някаква повърхност на интересите си и не ни остава време да обърнем внимание на хората около нас. И мисля, че технологиите имат и добри страни, но засега това е един експеримент, за който нямам представа как би могъл да завърши. И все пак са от полза, особено за хората от малцинствата, защото с тяхна помощ те могат да бъдат свързани по начин, по който не са могли никога преди в миналото. Но от друга страна, те ни дават възможност да живеем всеки в своя малък "балон", в своя отделен фрагментиран свят, да не общуваме с хора, които са различни от нас."

На въпроса как една съвременна жена да отключи себе си Бодрожич отговаря:

"Книгите ми са по-добри, отколкото съм аз самата. Във всекидневието съм нормален човек – всеки си има „слепи точки“ – може да съм отворена за една идея, но пък да не виждам нещо, което ми е под носа, аз съм като всеки човек. Не знам какъв съвет да дам на жените, не съм Опра Уинфри... Може би да се опитват да останат отворени за другите гледни точки. Защото всеки от нас си има своята собствена истина, но тя невинаги е истината. Така че мисля, че това е едното важно нещо. Другото е, че колкото и да си мислим, че сме уникални и различни, това не е така – ние сме еднакви."

Бодрожич допълва: "Така че това е добра новина – че не сме чак толкова сами и не е нужно да бъдем толкова отчаяни. И мисля, че е много, много болезнено, когато си мислим, че сме толкова различни, че никой не може да ни разбере, което не е вярно. Може би съветът ми е да отворим очите и съзнанието си и да видим колко много си приличаме, ние, хората. И да осъзнаем, че сме взаимосвързани и не сме чак толкова самотни и нещастни, колкото ни се струва понякога."

За преводната литература като мост между хората и душевностите Бодрожич казва:

"Не е нужно преводът да е дума-за-дума. Мисля, че всичко може да бъде преведено. Ако не буквално, то смисълът. Според мен преводачите са също и съавтори, защото работата им не е просто да преведат думите. Нужен е талант да разбереш смисъла и да го предадеш, дори оригиналът да звучи по-добре в превод."

Цялото интервю с Ивана Бодрожич чуйте в звуковия файл: 

В ефира на предаването разговаряме и с преводачката на романа "Синове. Дъщери" от хърватски на английски език Елън Елиас-Бурсач. Това не е първата среща между авторката и преводачката. "Синове. Дъщери" е третата книга, върху която работи тандемът Ивана Бодрожич и Елън Елиас-Бурсач.

"Да превеждам добър текст за мен е удоволствие и чест. В началото работех по всякакви преводи – академични, административни – но с времето се уморих от лошо написани текстове и реших да се посветя на литературата, където езикът и мисълта са обмислени. В писането на Ивана усещам силата на езика, усещам как текстът ме увлича – и това е най-прекрасното усещане. Радвам се, че мога да работя с нея", споделя Елиас-Бурсач.

Преводачката изтъква, че още първият роман на Ивана, "Хотел Тито", се занимава с конкретна историческа ситуация и се е нуждаел от обяснения. За втория роман дори добавят послеслов с контекст за обсадата на Вуковар и трагедиите там.

"Но новият роман, въпреки че част от историята на майката е свързана с живота на село, до голяма степен се развива в градска среда и се възприема лесно. Не се наложи да го обясняваме допълнително за англоезичната публика. Макар че действието се развива в Източна или Югоизточна Европа, посланията му не са чужди на читателя. Превеждала съм книги, в които имаше диалект или локални препратки и беше по-трудно, но тук не беше така. Това е роман, който говори на широка международна аудитория", казва за "Синове. Дъщери" Елиас-Бурсач.

На въпрос дали познава българската литература преводачката отговаря: "Вече има страхотни преводачи от български, така че не чувствам нужда да се захващам лично. Но мога да кажа, че преводната литература – особено тази, която отличава наградата на ЕБВР – привлича с това, че е увлекателна, смела, експериментаторска. В Хърватия и България се пише много добре, но невинаги вълнуващо. Американските издатели търсят произведения, които експериментират с прозата – роман, написан само в едно изречение, или книга, която разказва от необичаен ъгъл."

Елиас-Бурсач, която живее в САЩ, заявява, че там литературата е в етап на автофикция – жанр, който понякога е интересен, но и ограничен. Често липсва множествеността от гледни точки. Затова преводната литература внася нещо свежо.

"Не бих я нарекла "източноевропейска" – това просто е добра литература, която обогатява палитрата на английски", допълва тя.

За значението на Наградата за литература на ЕБВР Елън Елиас-Бурсач казва: "Тя дава гласност на книгите, стига до повече читатели. Променя средата. Много съм благодарна."

Чуйте интервюто в звуковия файл: