Да прекосиш Атлантика в подкрепа на донорството

Стефан и Максим Иванови прекосиха Атлантика с гребна лодка за 105 дни. Тяхното плаване започна точно преди година и една седмица. Плаването е с кауза – подкрепа на донорството и инициативата “Да! За живот!“.

Стефан и Максим Иванови са главни герои в “Нашият ден“

Защо точно тази кауза?

“Нямаме близки, които имат нужда от трансплантация, но осъзнахме, че това е кауза на живот и смърт. В момента в България над 1100 души очакват животоспасяващ орган и ако не бъдат осигурени тези органи, тези хора просто няма да могат да живеят дълго време. Това е един проблем, който е намерил своето решение. В България отдавна се правят трансплантации, но има твърде малко. Две трансплантации на милион жители, това нищо не е!

Означава, че хората, които чакат, трябва да чакат над 20 години и няма да дочакат."

На последно място сме в ЕС

"Точно така и не за една или две години, а от доста време дори преди панедмията от Covid-19. Едната причина е, че няма достатъчно донори. Точно тук се опитваме да провокираме, да поканим, да накараме хората да се замислят и да вземат решение да бъдат донори, с което могат след смъртта си да спасят не един и двама нуждаещи се.

В нашето общество имаме нужда един от друг. Имаме нужда от учители, които да обучават децата ни, от лекари, които да ни лекуват, когато сме болни, имаме нужда от донори, които да ни дадат белия си дроб или черния, или сърцето си, когато вече нямат нужда от тях.

Липсва обаче правната организация в болниците и Министерството не си е свършило работа, за да създаде тази организация, да се поучи от държавите, които успешно правят 25 пъти повече операции на глава от населението като Испания примерно, за да ликвидираме този проблем.

Това не се поставя като приоритетна задача в болничните заведения. Не се идентифицират навреме потенциалните случаи за донори. В България годишно умират над 100 000 души дори преди пандемията.

И само по един или два процента от тези случаи са в обстоятелства, в които могат да бъдат реализирани трансплантации, когато смъртта е или в болнично заведение, или близо до него, когато се реагира бързо, запазват се органите, така че да могат да бъдат годни за трансплантация. И бързо се намират тези нуждаещи се, които са подходящи реципиенти.

Това не се прави от повечето болнични заведения. Две-три болнични заведения са отговорни за почти всички трансплантации, за донори, които идентифицират и предоставят."

Хората у нас не са склонни да стават донори

"Всеки трябва вземе решение за себе си. Целта тук е да се говори на тази тема, за да могат част от хората да вземат решение и да бъде потенциални донори.

Който не иска по една или друга причина, защото няма доверие или защото има някакви религиозни убеждения, няма нищо лошо в това, но просто не се говори достатъчно.

И какво ще правят техните органи тези, които нямат доверие? Ще ги предоставят на червеите в края краищата.

Това, че има злоупотреби в болничните заведения, за което се шуми напоследък, не означава ,че трябва да ги затворим и да прекратим лечението на всички видове болести и всички трансплантации."

Промени в Закона за донорството

"Ние имаме много модерен и доста добър закон. Това, което се опитахме да правим с група доброволци, е да включим още едно изречение в този закон за трансплантация на органи тъкани и клетки, което казва, че всеки българин над 18 години по презумция се смята, че е съгласен да бъде донор, ако не е регистрирал приживе несъгласието си или ако неговите близки не откажат такава трансплантация."

Да бъде ясно по презумпция, че всеки е донор. Това се подразбира от текста на Закона, но не е казано изрично.

"И затова до ден-днешен някои от координаторите търсят изричното съгласие на близките. 

Да точно това е, което ме мотивира, като гребях. Понякога изпадах в такива моменти, когато не ми се гребеше Казвах си, че точно тези хора, които се нуждаят от трансплантация на орган, са в много по-критична и много по-лошо ситуация от мен“ – споделя Максим Иванов.

Чувстват ли се променени след тези 105 дни

"Интересна беше тази изолация. Най-близките хора до нас бяха космонавтите в космоса по едно време, което беше много интересно. Като километри те бяха по-близо до нас от всяка друга жива душа на земята" – споделя още Максим.

Нямахме директен контакт със света, реално писахме имейли, но нямахме обратна връзка. Сега се чувствам малко по-опитен от връстниците си."

Чуйте Стефан и Максим Иванови в звуковия файл.