"Любима" – чувственият филм на Майя Виткова-Косев

Страдали ли сте от любов? Този въпрос навярно ще ви се стори повече от безсмислен. Разбира се, че сте страдали. Всеки е и може би така трябва да бъде. Питали ли сте се обаче от кое боли повече – от самата болка или от начина, по който ни е причинена тя? Защо не и: дали бихме могли да оцелеем след този сърдечен ураган, за да се запитаме това?

Въпросите са много и кръжат като лешояди около любовта: дали ще намеря истинската; дали изобщо има такова нещо като истинска любов; дали ще открия човек, който да ме обича безусловно, ако това въобще е възможно; дали няма да пропусна сродната си душа, защото още страдам за предишната, напуснала топлото кътче в сърцето ми, без дори да даде знак за това; как да кажа или по-скоро да покажа, че обичам човека до себе си, без да го изплаша и да го накарам да избяга от мен толкова бързо, колкото бяга гепардът, преследвайки плячката си; а дали всъщност, в стремежа си да намерим и задържим любовта, не се превръщаме именно в ловци, които жадно преследват плячката си, за да я "изконсумират" и да продължат към следващата? Така ли е в любовта – понякога си ловец, понякога плячка? И ако не е така, как е тогава?

Питанията, през които мислим и живеем любовта днес, са безброй, но това не ни спира да се чудим как боли от нея и защо. Само се замислете колко усилено киното се занимава с тази тема. Припомнете си и колко пъти болката всъщност става повод и за комичността в страданието ни.

Всеки е нечий любим или любима. Всеки обича някого и копнее за общо безвремие. Всеки е казвал, че ще обича вечно, а вечното често се оказва година, две, а може би и три, както смята Бегбеде. Това обаче изтрива ли изживяното дотук - прегръдките, целувките, споделените думи, миговете тъга и нестихваща радост, мечтите за бъдеще и дните за нищоправене, но заедно?

Защо винаги, когато всичко свърши, болката застава като малко червено дяволче на рамото ни и започва да ни шепти: "Върни, върни ѝ всичко! Да си вземе измислената обич и да си ходи!".?

Човек знае, че не става така, любовта остава в спомените и това ѝ е чудното. Етапите в живота ни се сменят, ние се променяме, хората идват и си отиват, но любовта остава. Може да смени лицето, тялото, съзнанието си дори, но е все там и ни говори за себе си. При това намира начин да го прави именно през киното.

Майя Виткова-Косев има своята "Любима" – късометражен филм, който взе наградата на критиката на 41-вата "Златна роза".

Историята в този филм си проправя път към режисьорката от твърдението, че когато има травма или неразрешима ситуация – човек може да покани другия на разговор в пространство. Все едно къде, важното е да сте двама и да говорите. И така, киното, в случая това на Майя Виткова-Косев, започва да разказва една абсолютно простичка история, без да се страхува от нея.

Млада художничка е оставена от своя любим, който вече гради ново безвремие с друга. Бившата "Любима" обаче още си живее в техните дни. Сюжетът е бално тривиален и въпреки това – през високата визуална култура, която има – приближава зрителя до света на чувствата.

"Любима" всъщност е един чувствен филм. Той е като музика – не защото самата тя заема важно място в структурата и звученето му, а и в самото зараждане на историята, а защото се носи като емоция по струните на зрителското сърце.

Симбиозата между Майя Виткова и Крум Родригес, оператора на филма, ражда някаква форма на магичност, а не просто образ. Двамата имат еднакви търсения в езика на киното. Затова и през обектива на камерата зрителят вижда не картина, а фина емоционалност.

Създаден в копродукция с Румъния, във този филм на Майя Виткова-Косев се долавя тъкмо влиянието на румънското кино, и то точно в присъствието на актьорите – начинът, по който функционират те на екрана е близък до документалното.

В историята се появява и един слон – метафора на натрупаната тъга. Самата Майя смята, че всеки зрител може да го тълкува дотолкова – доколкото метафората може да помогне на персонажа да излезе от мъката си. Пък и режисьорката обича да има големи животни в кадър. Те идват като истина вътре, подобно на децата.

До името на Майя Виткова-Косев стои пълнометражната ѝ игрална история "Виктория", която завладя не един фестивал и не една публика, но на тазгодишната "Златна роза" тя предложи късо кино на зрителите. С уважение към него и с идеята, че то е интересно упражнение за това доколко можеш да бъдеш лаконичен, след като си се занимавал с пълнометражното такова.

Все пак всяка идея, която се е приютила в съзнанието ѝ като образи, в "Любима" зрителят открива в актьорското изпълнение. Този късометражен филм кара Майя Виткова-Косев да се влюби отново в актьора.

Жаклин Даскалова е нейната "Любима", която има вярно присъствие и рефлекси и това дава възможност всички замесени във филмовата история да тичат в една посока.

Чуйте подробностите в звуковия файл.