Жан-Пиер Рампал – златната флейта

„Алегро кон спирито” от Соната за флейта и пиано KV 301 в сол мажор. Изпълняват Жан-Пиер Рампал и Юри Буков, документален запис от международния фестивал „Софийски музикални седмици”, 1988 г.

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Ще звучат записи на големия флейтист, осъществени през различни периоди от творческия му път, включително и от гостуването му в България през 1988 г.
Фрагменти от автобиографичната книга „Музика, моя любов”:
„Талант, усърдна работа и любов – везните се накланят към първите две, но без блясъка на късмета и голямата доза любов от публиката, никоя кариера няма шанс. Това е лесно за казване, но в нечестния свят, в който живеем, не е достатъчно да обявиш – „Имам талант, имам любов, имам енергия – и те ще ме обичат. Ще имам късмет, защото вярвам в късмета”. Според мен трябва да бъдеш роден с късмет и талант. Можете да видите хора, които започват живота си като обикновени селяни, които работят с ръцете си един до друг, но изведнъж привидно без никаква причина единият се превръща в успешна история. Животът е ужасно нечестен – виждаме престъпници, които се разхождат без наказание, хора преуспяват без да си мръднат пръста, докато други не успяват каквото и да правят. Вярващите разпознават тази несправедливост и си представят, че ще бъде изчистена в следващия живот – престъпниците и мързеливците ще платят своя дълг. Това е един от начините да преодоляваме земните нещастия. Но тъй като наследих дядовата ми скептичност, не вярвам в неземната справедливост. Човек трябва да живее своя живот тук, на Земята...”
Из автобиографичната книга „Музика, моя любов”
„От първия ми концерт на шестгодишна възраст в малката концертна зала в Марсилия се опитвам да правя едно и също нещо – да правя музика за хората. Многократно съм обиколил света и през цялото това пътуване се опитвам да докажа, че флейтата е точно толкова солиращ инструмент, колкото са цигулката и пианото. Беше дълго пътуване, за което взех само няколко безценни неща – флейтата ми, чувството ми за хумор, моята музика, моята любов, и уважението към моя учител – баща ми. С него продължихме да свирим дуети до края на живота му. Имахме лятна вила в Корсика – най-близкото до рая място, на което можеш да отидеш, докато си на земята. Можеш да слушаш звуците на морето, вечеряйки и гледайки как слънцето залязва и облива скалите със златистите си лъчи. От 1968 г., когато купихме къщата, татко винаги носеше със себе си флейтата си. С него гледахме към морето и свирехме. „Иска ми се да можех да свиря толкова добре, колкото по-рано. Ще се наложи да поработя повече” – казваше той. И както винаги насочваше цялото си внимание към работата с мен. Дори преди да започне да говори знаех какво ще каже – казваше ми го всеки път през целия ми живот: „Ех, Жан, само ако беше работил по-усърдно, можеше да бъдеш най-великият”. С това не искаше да ме обиди. В неговото съзнание велик беше идея фикс, нещо непостижимо...”
Из автобиографичната книга „Музика, моя любов”
„Фактът, че учих музика не е автоматичен резултат от факта, че баща ми е музикант. Ако семейството ми ме беше насилило да се занимавам, без съмнение щях да свиря още от петгодишен. Но на онзи етап от моя живот бях много по-заинтересован от моите костенурки и падналите от гнездата врабчета. Бебетата врабчета бяха развлечението ми през пролетта. Работата ми бе на самоназначил се пазител. Грабвах зашеметените птички преди кварталните котки да ги направят свой обяд. Хранех ги с мляко и захар, давах им уроци по летене, и ги държах далеч от опасностите. В онези времена мразех всички котки, защото ми се струваше, че единственото им предназначение е да унищожават други животни...”
Из автобиографичната книга „Музика, моя любов”
„Пионерите Рампал и Робер Вейрон-Лакроа тръгнаха да покоряват Америка. Музиката трябва да бъде оценявана по същия начин, както и едно хубаво ястие, но не по едно и също време. Джанет Лорън – нашият пръв импресарио за Америка беше организирала концерти в един динър театър. Нито аз, нито Робер се зарадвахме, че ще свирим на място, което е по-подходящо за „Хелоу, Доли”... Пробихме си път до пианото и се подготвихме за битка. Но какво са една флейта и едно пиано срещу цял оркестър от тракащи прибори. Бързо загубихме първия рунд срещу ребърцата. Оттам нататък свирехме колкото може по-бързо, пропускайки всички повторения в пиесите. Мразехме всяка секунда от изпълненията ни пред тази публика, наслаждаваща се на пълните си уста. Най-вероятно десертът беше по-малко интересен от месото, защото получихме оглушителни аплодисменти. Наложи се да свирим дори бисове. Не зная кой започна пръв да се смее, но след миг и двамата се задъхвахме от смях – Робер се наместваше на стола, а аз се наложи да се преструвам, че кашлям, за да успея да изтрия сълзите си и да не се изложим. Нима беше истина, че прелетяхме хиляди мили, за да свирим Моцарт пред хора, човъркащи изкуствените си зъби, за да извадят ягодовите семенца…”
Из автобиографичната книга „Музика, моя любов”
„През 1970 на фестивала в Минтън бяхме с Исак Щерн и се редувахме да свирим и дирижираме един на друг концертите си... След концерт получихме две покани. Първата беше от съпругата на инфанта на Испания. За вечерята тя беше избрала традиционно испанско ястие – паеля. Кой би отказал на подобно цветно и вкусно блюдо с неговите морски дарове. След 45 минути и две големи порции се извинихме на принцесата, че утре рано сутринта летим за Лисабон. Нямахме достатъчно кураж да й кажем, че сме поканени и на парти по случай рождения ден на Дани Кей в пиратския ресторант надолу по улицата, на която се намираше нейната вила. Когато пристигнахме, тържеството беше в разгара си. Естествено с Исак опитахме всички храни, както и напитките. Купонът продължи до ранните часове... Клатушкайки се, с Исак се прибрахме към 4 ч. в хотела и осъзнахме, че в 7 трябва да сме на летището. С размазано зрение и силен махмурлук успяхме да се качим на самолета. Но най-лошото предстоеше, когато видяхме сутрешния вестник, който принцесата едва ли щеше да пропусне. На първа страница с големи букви пишеше „Веселият квартет”, а на снимката бяхме Дани Кей, Грегъри Пек, Исак Щерн и Жан-Пиер Рампал...”
Из автобиографичната книга „Музика, моя любов”
„След Втората световна война, през 1946 г. минералната компания „Виши” реши да върне блясъка на предвоенните времена. Създаде нов оркестър и организира концертен сезон. Към края на лятото трябваше да свирим концерта за флейта и арфа на Моцарт с Одет льо Дантю. Една седмица преди концерта тя покани своята 17-годишна дъщеря Франсоаз на гости. По време на репетицията ни тя седеше най-отзад в залата. Щом свършихме, Одет ни запозна. „Г-н Рампал, колко добре свирите” – каза момичето. „Благодаря ти”, отвърнах аз и се издух като паун. „В интерес на истината, аз никак не харесвам флейтата – продължи младата дама „Оу, така ли? – възкликнах аз спонтанно и гръдният ми кош се разду. „Но вие я карате да звучи като друг инструмент, като мощен инструмент, а не като писукане от средата на оркестъра”. Дали беше от пръв поглед, но знаех, че напълно бях изгубил моя финес. Бях забравил всичко друго освен малката брюнетка с блестящи очи, която досущ като майка си свиреше на арфа. Тази нощ на дансинга, едва 40 часа след като се запознахме, взех Франсоаз в ръце за последния валс и проведохме следния разговор: „Ако не бях женен вече, бих те помолил да се омъжиш за мен”, „Ако не бях и аз омъжена, бих приела”.

Жан и Франсоаз сключват брак на 7 юни 1947 г. Имат две деца.
Жан Пиер Рампал е роден на 7 януари 1922 г. в Марсилия. След 1949 г. той започва да свири в оркестъра на Парижката опера, както и в новосъздадения френски духов квинтет, и в Парижкия бароков ансамбъл. Солист е и на камерния оркестър на Луи дьо Форман. Основна задача, която Рамапал си поставя е да съживи старинния репертоар за флейта. Той се заравя в архивите и възкресява всички творби, създадени за този инструмент от 1700 г. до Пиер Булез. Много съвременни композитори започват да пишат пиеси специално за него, като Пуленк и Жоливе. Пътува много по света и изнася концерти, преподава, а учениците му са безброй. От 1980 година в Париж е основан конкурс за флейтисти на негово име. Умира през 2000 г. През 2005 е основана асоциация на негово име с цел да съхрани наследството му и да вдъхновява младите флейтисти. Носител е на най-високите френски държавни отличия, както и на много почетни и държавни награди от САЩ, Япония, Дания, както и на всички познати музикални награди.
През 1988 г., в рамките на международния музикален фестивал „Софийски музикални седмици”, Жан-Пиер Рампал, заедно с Юри Буков изнесе концерт с творби на Моцарт, Шуберт, Пуленк, Ибер, Прокофиев.

четвъртък, 5 януари, от 14.30 часа

Споделете

Жан-Пиер Рампал – златната флейта

Андрей Райчев: Партиите се готвят отрано за президентските избори, предполагат стратегическа маневра

Анастасия Стойчева: Сухо второ десетдневие на август, дъжд и понижение на температурите през третото

Боян Юруков: МС скри списъка с обявените за продажба 4400 държавни имота

Предавания

За БНР

Програми

Радио България