Премиера на „Така правят всички жени“ в Телавивската опера

Телавивската опера отново напомни за времената, когато беше изключителен театър, в който се пее. В края на сезона - времето, когато трябва да се подновят годишните абонаменти, зрителите са въвлечени в такова зрелищно представление, при което едва ли някой би останал равнодушен!

Канадският режисьор Атом Егоян (ретроспекция на негови филми тече в Синематеката по повод новата постановка) е наблегнал на подзаглавието на прочутата опера–буфа на Моцарт „Така правят всички жени“, а то е „Училище за любов“. Скучното действие от 18-ти век се пренася в съвременен елитен колеж. А явно нравите не са се променили. Любов, изневери и прошка се смесват в невероятен коктейл, от който зрителите пият с удоволствие, спомняйки си, може би, своите средношколски години. Дон Алфонсо от стар ерген и философ по любовните дела се превръща в училищен директор. Двете сестри Фиордилиджи и Дорабела са две особено популярни сред съучениците си момичета, а офицерите Гулиелмо и Ферандо - училищни шампиони по фехтовка, по които си падат всички, но те са влюбени в най-красивите от съученичките си, които им отговарят с взаимност. Идилията върви в пълна сила, докото директорът, който преподава биология, влиза в спор с момчетата, че няма никаква разлика между пеперудките, които прехвърчат от цвят на цвят и красивите момичета. Следва карнавал, свързан с фалшиви повиквателни за военно обучение на фехтовчиците в чужбина, кофа сълзи от страна на приятелките им и поява на двама чужденци с необичайно едри глави, явно с навити чалми върху шлемове за фехтовка, на които са изписани лица. И както се предполага , въпреки колебанията, а и може би, заради буйния девичи запой, организиран от училищната прислужница за двете пансионерки, всякакви колебания отпадат и те се хвърлят в обятията на правещите се на припаднали от любов младежи, на които непременно трябва да се направи изкуствено дишане уста в уста. Всичко е заснето от училищния директор, който се отнася към случващото както любител на пеперуди, събиращ интересни екземпляри за сбирка (неслучайно голяма част от декора напомня за хвъркатите красавици). Събрани са достатъчно доказателства, та младежите да се откажат от любовта, но те набързичко прощават на неверните любими, още повече, че сред съучениците им, които в тази опера играят и ролята на хора, има достатъчно желаещи да тръгнат с техните момичета, без да се замислят. Ролите на учениците и като хор, и като солисти в това представление бяха поверени на младежкия състав на операта, като младите артисти доказаха, че са на ниво не само като вокална техника, но и като органична игра.

Ноа Данон и Наама Голдман бяха несравними тийнейджърки не само заради късите полички и три-четвъртите чорапи от школската униформа, но и по начина, по който реагираха на всякакви ситуации, свързани с училището, с любовните трепети и изневери и, разбира се, с доброто справяне с моцартовия музикален текст. Ренато Долчини и Марк Милхофер прекрасно се превъплътиха в нахакани шампиони от местен мащаб, уверени, че още щом ги зърнат, всички девойки ще са в нозете им, но доста разочаровани от изневерите на гаджетата си, на които в края на краищата прощават всичко. Личи си вокалната техника, която всички младежи са усвоили в студията към телавивската опера, където се влиза след завършване на консерватория, както и много сериозната работа в актьорското майсторство, което направи характерни дори част от немите роли. И не на последно място, истинско удоволствие беше новата среща със звездата Хила Баджио (в ролята на доста меркантилната прислужница), която и тук не изневери на впечатляващото съчетание на прекрасно пеене и запомняща се игра, както и на единствения гастрольор в тази постановка Йонут Паску, изиграл училищния директор. Запомнящи бяха декорите и костюмите, чиято авторка е Дебра Хенсон. С тях тя беше почти съавтор на режисьора. Като ретро шапки с кораби на тях бе представено мнимото отплаване на фехтовчиците, огромният шкаф в първо действие ту се преобразяваше в училищна лаборатория, ту в елемент на спалня в общежитие. А прожектирания двоен автопортрет на Фрида Кало още веднъж напомняше, че няма нищо ново под слънцето.