Дон Жуан през погледа на Ромео Кастелучи

Този летен сезон за мен премина под знака на операта „Дон Жуан“ от Моцарт. Признавам, темата за знаменития прелъстител силно ме вълнува и ето че престижни фестивали у нас и по света ми предложиха гледни точки към нея, които ми бяха много интересни и ми импонират. Най-напред, сред най-силните акценти в програмата на фестивала Opera Open на сцената на Античния театър в Пловдив беше постановката на „Дон Жуан“ на световноизвестния полски режисьор Михал Знаниецки и неговия екип, в който гостуваше и знаменитият художник сюрреалист Рафал Олбински, чиито рисунки са използвани за оперни плакати на Метрополитън и Ла Скала и като корици на престижни списания /Ексклузивно интервю с Михал Знаниецки за предаването за музикално-сценични изкуства „Каста дива“ можете да прочетете тук/. Премиерата на продукцията на Пловдивската опера беше на 24 юли. Два дни след нея „Дон Жуан“ беше игран и на откриването на Залцбургски фестивал и постановката там – също провокативна, на прочутия италиански театрален режисьор Ромео Кастелучи, предизвика шумна дискусия сред музикалните критици от цял свят. Общо 6 спектакъла бяха изцяло разпродадени. Благодарна съм, че имахме възможност да гледаме запис на премиерния спектакъл в сайта на medici.tv!

Постановката на Ромео Кастелучи на операта „Дон Жуан“ от Моцарт на тазгодишния Залцбургски фестивал възприех като продължение на същата линия на тълкувание на темата като на Михал Знаниецки – през призмата на дълбинната психология. Дори, четейки трудове на постюнгиански психоаналитици и в тон с брилянтния хумор на Кастелучи, на шега я определих като „упражнение по психоанализа“. Ще си позволя да кажа в отговор на колеги, които проплакват по-грубо, че в Залцбург са дали поле за изява на режисьорско безумие или по-меко, че от сцената струят ексцентрични безсмислици – според мен тъкмо на престижния фестивал в родината на Зигмунд Фройд е мястото, на което такава продукция стои подходящо и се предполага да бъде разбрана. При това, изказът на Кастелучи не е многословен като американска порция храна, а ярък и лаконичен като композиция от френски блюда. С няколко щрихи оформя посланието и го поднася с елегантно чувство за хумор.

В „Тагесшпигел“ четем: „Новата инсценировка на операта, с която за първи път преди 101 години е открит фестивалът в Залцбург, кара зрителят да се измъчва четири часа в загадки. Какво точно иска да ни каже Кастелучи? Първо огромен брой облечени в бяло сценични работници разчистват сцената цели седем минути под звуците на гугутка. След девет минути празната сцена е пресечена от един козел… /ще прескоча напред в текста/ Нататък всичко става още по-трудно за разгадаване и дори блестящата Надежда Павлова в ролята на Дона Анна не може да ни избави от напрежението, пеейки пред една патерица. Защо по дяволите е там тази патерица? Дори и тази опера на оперите, която всички знаем нота по нота и можем сами да изпеем, може да се загуби в несвързания поток от асоциативни инсталации на сцената. Човек първо се уморява, а после се вбесява. Защо, наистина, беше тази патерица там?“, пита колегата от „Тагесшпигел“. Патерицата символизира бащиния комплекс и на Донна Анна, и на Дон Жуан. Защо комплексът се свързва с патерица, защо нашите комплекси инвалидизират душата ни – бих препоръчала по темата книгата на израелският юнгиански аналитик д-р Ерел Шалит „Врагът, сакатият и просякът: Сенки по пътя на героя“, която можете да намерите в превод на български език и на нашия книжен пазар. С бащиния комплекс на Дон Жуан е свързана и инвалидната количка, която пада на сцената и също предизвиква недоумение. Това е израз на неговото чувство за непълноценност пред фигурата на бащата в по-тесен смисъл и пред Бога – в по-универсален.

Едната основна линия в цялата вътрешна драма на героя Дон Жуан е борбата срещу Бащата в търсене на себе си, за съжаление един път на индивидуация, който остава от тъмната страна на Селфа, в отчаяна декомпенсация в ролята на винаги успешния прелъстител, обсесивно-компулсивна и закономерно самоунищожителна. Това ме интригува и у Дон Жуановците, които срещаме реално в живота – фигурите и ролите на техните родители в детството им, във формирането на детската душа. Баща – недостижим идеал, и свръхгрижовна майка, от която, обаче, по някакъв начин малкият Дон Жуан се чувства предаден. Това поражда враждебната фемининна фигура в психиката му, която в операта на Моцарт и в продукцията на Кастелучи е проектирана върху Донна Анна и спътничките й – демоничните фигури в черно, враждебните вътрешни гласове. Впрочем Кастелучи е от режисьорите, които са и художници на декора, костюмите и осветлението, самостоятелно или в партньорство, и това прави още по-цялостен творческия му продукт.

И така, втората основна линия във вътрешната драма на Дон Жуановците е майчиният комплекс, с който не могат да се справят, както и с бащиния, заради което страдат и жертвите им. Жените ги привличат и плашат, те трябва да бъдат завладени и отхвърлени. Дон Жуановците никога не успяват да интегрират женския образ в една единствена жена. Положителната фемининна фигура на майката е проектирана върху Донна Елвира и това е съвсем ясно изведено от Кастелучи. Ако нещо може да се стори неясно, е, защо Донна Елвира си реже косата, докато слуша списъка на Лепорело, а той изважда нейните кичури от ксерокс машина, която разглобява, т.е. разкрива. Точно защото косата символизира силата – силата на майчиния комплекс, който води Дон Жуан във всяка авантюра, а всичките му авантюри – и с дебели, и със слаби, и с прости, и с изнежени, и с французойки, и с испанки са все копия на една и съща авантюра – тази с майчиния комплекс.

Ще спра дотук, в сърцевината на проблема Дон Жуан, за чието представяне съм благодарна на Ромео Кастелучи, за да ви е интересно да изгледате продукцията му в интернет, проследявайки библейските символи като гълъба, козела, райската градина, пък и символите, които сте срещали в собствените си сънища и които разнищва психоанализата. Като водните пространства, със или без акули, които символизират несъзнаваното ни, и боклука в него. Само ще добавя, че сцената на прелъстяването на Церлина, решена в райската градина и едновременно в приказната илюзия, която Дон Жуан създава за поредната си жертва, е много красива. Там можете да си отворите очите, ако сте решили да гледате спектакъла със затворени очи. Разбира се, Залцбургският фестивал предлага певчески състав, хор и оркестър под диригентството на маестро Теодор Куренцис на достатъчно високо ниво за слушане със затворени очи, което и аз предпочитам при камерната и симфоничната музика, но този спектакъл е за гледане!