Русия 2021 - в сложния ребус на глобалната (не)сигурност

„Защо трябваше НАТО да се разширява към нашите граници? Защо? Отношенията ни бяха почти идилични, особено в средата на 90-те години. Бяхме почти съюзници. Не! Въпреки нашите предупреждения, разговори и молби все пак натовската инфраструктура се приближи до нашите граници“, заяви президентът Путин по време на инвестиционен форум в Москва.

От гледна точка на Москва създадената след края на Студената война архитектура за сигурност в Европа не отчита в достатъчна степен руските интереси, казва генералният директор на Руския съвет по международни въпроси Андрей Кортунов. 

„Когато се създаваше Съветът Русия-НАТО Москва се надяваше, че той ще стане един от фундаментите на европейската сигурност. Т.е. че всички решения, които засягат сигурността на Русия, няма да се приемат извън Съвета Русия-НАТО. По-късно, когато разговарях с колеги от Съединените щати и Европа, те ми казаха, че Съветът никога не е имал подобна мисия или поне не е била планирана от страна на Запада. Както и че Съветът Русия-НАТО винаги се е разглеждал като някаква компенсация за Русия за разширяването на НАТО на изток.“

• Русия "за" преговори със САЩ и НАТО за изработване на взаимни гаранции за сигурност

През октомври неработещият от години Съвет Русия-НАТО официално прекрати съществуването си. Това увеличи риска от случайни инциденти, които при определено стечение на обстоятелствата могат да прераснат във въоръжен конфликт. Струпването на руски войски по границата с Украйна даде повод на Запада да заподозре Кремъл в подготовката на военна офанзива срещу съседната страна. Русия на свой ред обвини Запада, че с оръжейните си доставки в Украйна подхранва милитаристичните настроения на киевските власти, които подготвят силово решение на конфликта в Донбас. Твърденията, че сме на прага на нова война изглеждат силно преувеличени. В същото време обаче основните разногласия между страните не са преодолени и обстановката остава напрегната, посочва Константин Скоркин от Московския център “Карнеги”.  

„Ясно е, че не можем да твърдим, че Русия или Украйна подготвят военно решение на тази ситуация, но тя е толкова напрегната, че всяка провокация или случаен сблъсък могат да доведат до необратим ръст на ескалацията. Струва ми се, че това е най-голямата опасност.“

Изработването на ново уравнение за сигурност в Европа минава през решаването на украинската криза. Въпросът е доколко изобщо е възможно това. Преговорите в норманския формат отдавна са в задънена улица. Руският президент Владимир Путин демонстративно отказва да говори за Донбас с украинския си колега Володимир Зеленски. Позицията на Кремъл е, че конфликтът е вътрешноукраински и че Русия е посредник, а не участник в него. Украйна няма никакво намерение да изпълнява подписаните през 2015 г. Мински споразумения, а Русия е категорично против ревизирането им. На този фон ангажирането на Съединените щати с проблема се възприема в Москва по-скоро положително. Доколко обаче са оправдани очакванията на Кремъл, че Вашингтон ще принуди Киев да изпълни Минските споразумения?

„Съединените щати имат лостове за натиск над Киев заради помощта, включително военна, която Украйна  получава от западните страни. В същото време обаче сред украинския политически елит съществува прозападен консенсус. Конфликтът в Донбас е важен инструмент за управление на страната, за мобилизация на обществото, за привличане на съюзници и за натиск над Москва. Киев не може да се откаже от този политически курс без да предизвика някакви вътрешни сътресения“, смята Константин Скоркин.  

Ситуацията е много сложна и Съединените щати не могат лесно да я променят. Друг е въпросът дали това би било изгодно за самите Съединени щати, защото крайната цел на Минските споразумения е неутрализирането на Украйна по пътя й към сближаване с НАТО. Това, разбира се, не е изгодно на американската страна и е много трудно да се каже до какво може да доведе.

Но пък е изгодно за руската страна, за която евентуалното присъединяване на Украйна към Алианса е ясно обозначена “червена линия”. Подобен сценарий е малко вероятен в обозрима перспектива. Също толкова малко вероятно е обаче и връщането на страната в орбитата на руското влияние. 

Не така стоят нещата в друга бивша съветска република - Беларус. Дълги години беларуският лидер Александър Лукашенко успешно маневрираше между Москва и Запада. След миналогодишните репресии срещу опозицията, последвалите западни санкции и тазгодишната мигрантска криза на полско-беларуската граница изглежда, че полето за маневри на Лукашенко все повече се стеснява. Както и че единствено Русия може да гарантира запазването на едноличната му власт. Това обаче има определена цена и тя се нарича “задълбочаване на интеграцията между Русия и Беларус в рамките на съюзна държава”. През ноември президентите Путин и Лукашенко подписаха 28 съюзни програми, които трябва да ускорят тази интеграцията в следващите години.   

„Макар и тази съюзна програма да е достатъчно декларативна, но там все пак има някакви срокове и ориентири. Разликата е, че сега Лукашенко е притиснат до стената и му е несравнимо по-трудно да бяга от изпълнението на задълженията си, свързани с интеграцията. Западните санкции влияят на беларуската икономика и се налага да се търсят ресурси от Русия. Русия се превръща в основен кредитор на Беларус. Познавайки имперски нрави на Русия можем да предвидим, че тя изцяло ще се възползва от тази ситуацията, за да постави Беларус в максимална зависимост от себе си“, казва беларуският политолог Александър Класковски. 

Тази година Русия и Китай отбелязаха двайсетата годишнина от подписването на двустранния Договор за добросъседство, дружба и сътрудничество. Срокът на споразумението беше удължен автоматично с още пет години. Това, което най-много тревожи Вашингтон, е военното сътрудничество и съвместните учения между Москва и Пекин. По време на една от публичните си изяви неотдавна Владимир Путин подчерта:  

„Ще развиваме отношенията си с Китай така, както намираме за необходимо. Провеждаме регулярни съвместни военни учения. Разменяме си делегации. Отношенията са стабилни и нещо повече. Отношенията между Русия и Китай са важен фактор за стабилността в целия свят.“

Един от факторите за укрепването на руско-китайското стратегическо сътрудничество е политиката на двойно възпиране, която водят Съединените щати: на Русия в Европа и на Китай в Азиатско-тихоокеанския регион. Възниква въпросът дали администрацията на президента Байдън няма да се опита да стабилизира отношенията си с Русия, за да се съсредоточи върху съперничеството си с Китай. Генералният директор на Руския съвет по международни въпроси Андрей Кортунов споделя мнението, че главното предизвикателство за Съединените щати е политиката на Китай в Азиатско-тихоокеанския регион.  

„Европа отива на заден план и Русия се разглежда не толкова като главен опонент, колкото като дразнител. Дразнител, който ангажира време, сили и ресурси и отвлича вниманието от главната задача - противопоставянето на Пекин. Затова допускам, че администрацията на Байдън все още е заинтересована от стабилизиране на отношенията с Москва.“ 

Едва ли в близко бъдеще можем да очакваме рязък завой на Русия от Китай към Съединените щати. В същото време обаче Москва може да извлече определени ползи от стабилизирането на отношенията си с Вашингтон.

На вътрешнополитическия фронт в Русия тази година беше спокойно. Очаквано на парламентарните избори през септември управляващата партия “Единна Русия” спечели близо 50% от гласовете и съхрани конституционното си мнозинство в Държавната дума. В долната камара на парламента влязоха още четири партии, които са също толкова лоялни към Кремъл, колкото и “Единна Русия”. Според президента на Центъра за политически технологии Борис Макаренко парламентарните избори са своеобразен изпит за властта, който тя е издържала успешно.  

„Най-важното за властта беше не толкова да спечели някакъв конкретен брой мандати в Думата, колкото да вземе някакъв междинен изпит по средата на електоралния цикъл. Да потвърди легитимността си и да направи така, че обществото да възприеме изборите като достатъчно нормални и свободни. Властта взе този изпит и го направи достатъчно успешно.“

Всъщност вътрешнополитическият дневен ред в Русия отдавна се определя не от партиите, а от политическите инженери в президентската администрация. Наскоро Владимир Путин заяви, че все още не е решил дали ще се кандидатира отново за президент след 2024г., когато изтича настоящият му мандат. По думите му, самото наличие на такава възможност е гаранция за стабилност в страната.