Протестите срещу хлора в Русе имат вододелна роля в развитието на България

В цяла България се говори за "русенския бял дроб", но тихо, от човек на човек. Вестниците се надпреварват в хвалебствията си за трудови колективи и ръководната роля на партията. За Русе и хлора нито ред, в ефира на радиото - тишина. Въпросът е сложен, международен, положението е деликатно. А в града край Дунава дори гъстите облаци жълтеникав газ, който всички дишахме, положението става нетърпимо.

Така на 28 септември 1987 г, няколко дни след като са вързали пионерските връзки на 9-годишните в задушливата прегръдка на хлора, майките излизат на протест. Първият в социалистическата ни родина.

Журналистката от програма "Христо Ботев" Ина Вълчанова идва в Русе няколко месеца след протеста на майките и говори с онези деца, на които тържествено вързали червените връзки въпреки хлора - капката, която прелива чашата на търпението.

"В 8 часа ни извикаха в училище. Директорката ни поздрави и тръгнахме. В началото съвсем малко хлор имаше, но после вече много хлор имаше. Ние не можехме да виждаме. На всички по очите имаше сълзи. Даже някои, които казваха стихотворения, едва гледаха, но пак беше много хубаво. Пяхме песента "Пейте в светлата родина".

"Когато има хлор, мирише на лошо. Трябва винаги да ходим с кърпички. Не ни е приятно. Когато сме си забравили кърпичките, не си слагаме нищо. То започва изведнъж, без да знаем кога ще дойде хлорът. После през целия ден ни боли главата, лошо ни е."

Това са разказите на децата от училище "Отец Паисий". Неизлъчени. И точно затова, заради петгодишната тишина в ефира, хората в Русе се питаха "Къде са журналистите? Защо мълчат?!"

Кореспондент на Радиото тогава в Русе е Любен Антонов. Оказва се, че той всеки ден с обгазяване е предавал.

"От много месеци, почти ежедневно, градът осъмва забулен от синкав, задушлив хлорен дим. Хората плътно затварят прозорците на жилищата си, движат се по улиците с кърпи на носа и устата."

"Хората невъздържано ругаят цялото ръководство на Русе, а и не само него."

Това не е гласът на Любен Антонов, но думите са негови. Всички материали, които журналистът е подготвял и изпращал, е запазил и след пенсионирането си е предал на Държавен архив - Русе. Това е шансът ни да имаме свидетелство на времето, в което темата за въздуха в Русе е табу. Кореспонденциите на Антонов са част от книгата "Демонтаж" на Детелина Каменова и Веселина Антонова - фамилията е просто съвпадение.

"Това е неговата снимка на случващото се в момента. Емоцията, която той преживява, я пресъздава в тези дописки, които изпраща и които нито веднъж не са излезли в ефир", казва докторът по история Веселина Антонова, която е съавтор и на филма "Шест жени". Само в него звучат думите на самия кореспондент Любен Антонов.

Точно на тази дата преди 35 години повече от 2000 русенци излизат на протест. И кореспондентът на радиото предава. Оказва се напразно - материалът влиза в папката "За служебно ползване".

Това събитие има вододелна роля в развитието на България. От този момент се пробужда гражданското общество и протестът от 28 септември 1987 г получи заслужено важно място в историята на страната ни. Той доказва едно - дори мощната пропаганда на тоталитарната власт е безсилна пред любовта на хората към децата им. А свободата на радиото е толкова ценна и крехка, че опазването й е грижа на всеки от нас, гражданите. Всеки ден.