Здравка Владова-Момчева написа книга за петимата загинали български военни в Кербала

Трудно е да бъдат изброени многобройните награди на Здравка Владова-Момчева. Тя е носител на златен медал от „Агенцията за българите в чужбина“ за заслуги в запазването и разпространението на български език и култура зад граница. Има първа награда в международния поетичен конкурс „Танц с думи“ на издателска къща „Палабарас прес“, Канада. Първа награда в конкурса „Изящното перо“ на „Салона за българска духовност и култура“, Чикаго, Съединените щати. А за „Солджър“ тя получи втора награда в конкурса „Новият Йовков“, инициатива на „Сдружението на жените военнослужещи в България“. 

Интересното в случая е, че тук не става дума просто за един документален разказ. Това е роман, чийто главен герой е събирателен образ на съвременния български герой и в него се преплитат факти, действителност, сюрреализъм и човешки преживявания. А може би още по-интересното е, че той е написан от жена, опитала се да влезе в „обувките на своя герой“, както тя се изрази, което ѝ отнема повече от три години и много проучвания и консултации.

"Романът „Солджър“ е събирателен образ на съвременния български герой. И той е българският човек – мъж, жена и дете, военен и цивилен. Така ми хрумна да създам тази книга, която представлява фикция върху реално случилите се събития в Кербала, Ирак, през 2003 година. Но в един момент си зададох въпроса: Нашите герои само загинали ли са? Имаме ли съвременни герои днес сред нас. Имаме ли сетивата да ги усетим, да ги оценим, да им отдадем почит? И това беше подтикът, който ме накара да се огледам около себе си и да създам този роман, в който героите, всеки един от тях, е герой на своето време, герой на нашето време. Книгата е посветена както на петимата загинали военнослужещи в Ирак, чиито имена изброихме тази вечер, така и на съвременния български човек, защото преди всичко ние отдаваме малко почит на самите себе си, самозадушаваме се с битовизми, може би понякога със самосъжаление, може би и с недостатъчна оценка от тези, които ни заобикалят. Но моята гледна точка и тази енергия, която ме кара да пиша, да продължавам да говоря, да творя, е да внуша усещането, че единственото , което има значение е да се самооценяваме, да се обичаме малко повече и да сме способни да изразяваме уважението си към героите – да, и тези загиналите, но и тези, които са сред нас и към самите нас?.

По време на представянето на книгата вие споменахте, че българите като че ли прекалено много се вглеждат в недостатъците си, подценяват се?

"Да, като че ли... Не като че ли, това си ни е наша манталитетна черта. Може би този комплекс е комплекс на всички малки народи, защото мен винаги ме е дразнело, когато ми задават въпроса: Ами, какво мислят чужденците за нас, какво мислят англичаните за нас? Отговорът ми на този въпрос е: Това никак, ама никак не ме интересува. Защото аз вярвам, че това, което излъчваш, това привличаш. И специално след живота ми в тази страна, който продължава вече 22-ра година във Великобритания. Аз никога не съм била дискриминирана, никога не съм била неуважавана за това, че съм българка, а точно обратното. Защото аз се движа с това, което нося в себе си – моята България. Тя е абсолютният духовен носител, моята опора, моята ос, най-доброто от нея, което аз го изразявам не само сред българските си ученици, но и сред моите приятели".

Чухме много суперлативи за вашето перо. Някои ви наричат „плетачка на изящни дантели“, когато стане дума за начина, по който използвате думите. Вие самата говорихте за това как ви опияняват думите, словото, за любовта ви към тях.

"Тя /тази любов/ може би ви прозвуча странно, защото, всъщност, аз по този начин ги усещам. Аз също още от съвсем малко дете имам любов към думите като изговор и след това към буквите като към тяхно изписване, но на български език. Просто това ме опиянява. Аз черпя вдъхновение дори от това да седна и да натракам на клавиатурата на компютъра си няколко букви, които не е задължително да оформят дума. Просто самата форма на буквите ме опиянява. Но специално за думите... Всяка дума за мене има сугестивно значение първо и след това значение, което ползваме в езика си. И сега ще ти дам един друг пример. Аз в разговора споменах думата „махала“. Обаче, например, аз обожавам думата „череши“ и хич не я асоциирам с този сладък червен плод, който в действителност ми е любим. Просто самото произношение – череши! Не знам дали достатъчно добре го обяснявам, но може това да е част от спецификата ми като творец. Първо да усетиш словото и след това да го рационализираш, да го емоционализираш, да го сложиш в правилния български синтаксис и да сътвориш текст от него. Словото отвъд словото – това е моето усещане за словото, ако може тая плетеница, която разказах сега, да бъде разбрана. За пръв път го споделям между другото. Аз като дете не търсех обяснение за думите. Сама си ги обяснявах по някакъв начин. И може би така се е вродило в мен. Ти спомена диалектите. Аз обожавам търновския диалект, който слушах като малка. „Ракътъ“, „главътъ“, „детито“, кажи „ба“, кажи „ка“, което означава кажи „баба“ и „кака“. Но моят интерес към думите не е научен. Той е просто спонтанен, вътрешен интерес и то към българските думи. За да приключа на тая тема искам да ти кажа, че като бях дете, а в мен детето е още живо нищо, че съм на тази интересна възраст, та като бях дете аз се събуждах с мисълта: Боже мой, колко са нещастни всички хора, които не знаят български! Аз мислех, че човек първо трябва да научи български и чак тогава да се радва на света. До такава степен имам любов към словото".

Живеем във „време разделно“. Какво е вашето послание днес към българите?

"Да бъдем заедно. Да се обичаме повече и да уважаваме повече себе си. По-малко да ни пука какво мислят другите за нас. Ако уважаваме себе си, ще излъчваме това уважение към другите и ще ги привличаме. Абсолютно съм убедена. Нося го в себе си. Преживявам го всеки ден. Много съм доволна, че съм родена българка".