В 501 ден от "тридневната военна операция", както твърдеше Кремъл, а в действителност - пълномащабна война на Русия срещу съседката ѝ Украйна, връщаме календара няколко седмици назад в това пътуване към Киев. От таксито във Варшава, което ни отвеждаше към гарата Варшава-Изток, символично през Грузия, заради онзи грузинец, който сега е такси в Полша, продължаваме по пътя и се качваме във влака “Киев - експрес”. 

''Гласове от Украйна - едно пътуване до Киев и назад'' - Епизод 1

Влакът, който тръгва от гара Варшава-Изток.

Вечерният влак, последният влак. Гарата, перонът - пълен с народ. Пътуват към Украйна. Украинци - възрастни, млади, майки с деца, младежи. Не мога да повярвам. Но това обяснява и информацията, че няма билети. Връщат се там. Където е война.

Научавам името ѝ след няколко часа. Валентина от Суми. Връща се там. Пътува обратно. Няма думи за обяснение. Притеснява се, не иска да се оплаква… Делим едно купе, нощното купе. 

"Имам роднини в Русия. Брат ми живее в Кобан /Северна Осетия, в рамките на Русия/. Племенниците ми са в Ленинград и в Беломорск. И в Сибир имам роднини. Телефонната връзка с брат ми в Кобан е лоша,... а е толкова болна тази тема за войната, и как да я оправим, толкова е болно и сложно, разбирате ли… страшна ситуация. Кой би могъл преди това да предположи, че това ще се случи, никога не бих повярвала.

И сега откъде се взе толкова много зло?! Да започнем да речем от разпадането на Съветския съюз. Разпада се. Но всеки народ иска да живее отделно и нека, разделяйте богатствата на Съюза справедливо, според това кой колко е вложил, както когато се разделят бандитите. Съответно на големината на страните на народите. А тук, така ли стана - не? Всичко остана в Русия. Украйна строеше пристанища, а флотът е руски?! Кажете защо? Искате море - “не ви трябва море”…. Крим имаше големи суши, нищо не растеше там. Украйна положи усилия да не е така, а сега Крим бил руски. А защо? Безпределна наглост.

Когато Крим… 2014… имаше договорка да прелетят някакви 6-7 вертолета. Появиха се 11.  А защо ги пуснаха? Трябваше да пуснат 6-7 а другите да ги свалят. Но ни плашеха с война. А това вече не е ли нарушение на границата? Това не е ли война? И после - “зелените човечета”, и после в един момент - наши хора вече там няма. Това не е ли война? 

А после… стигаме до Путин. Ако ми го преразказваха, нямаше да повярвам, че е възможно това. Да каже  “Пуснете децата и жените първо, и няма да стрелят срещу тях.  Няма да ги докоснат и вие ще влезете след това”.  Боже мой… и от този момент вече не вярвах, че като кажат учения по границата, това ще са просто учения.  И ето я изведнъж … войната! Ужас, ужас

И казват “трябва да преговаряте”. А за какво да преговаряме?! Съберете си нещата и си вървете. Ние не искаме това, което си е ваше… Има и друго. Правят провокации, обстрелват нещо в Белгород. За да правят провокация. Така е във всяка война. Като не можеха да влязат в Грузия първо обстрелваха своите, за да имат повод.

Чуждото ни ни е нужно, но и своето няма да дадем…".

Валентина не бяга от войната. Шест месеца след началото на войната, през октомври 2022 г., най-накрая се решава да отиде при дъщеря си, която живее и вече работи в Париж. Убеждават я заради внуците. Да ги води на училище, да ги прибира, едното внуче на четири да заведе до детската градина. Той сега се справя в училище, но в началото му е било трудно в първи клас, без френски. А сега вече е добре. Дъщеря ѝ се тревожи, на всеки два часа,  когато знае, че има обстрел или ракети срещу Суми, иска да чуе майка си. Не е искала да я пусне от Париж да се прибира в Суми. Предложили са им апартамент, на който е трябвало да се направи малък ремонт, за да остане в Париж. Но… Валентина ми казва: "Защо на чуждо място да правим ремонт?".

"Вкъщи искам, искам да се прибера. Ето пролетта е вече тук… А брат ми беше в Беларус. Като Русия е там… а като минеш в Украйна си личи - дворчетата, цветенца всичко е подрязано, тревата зелена…".

Когато се връщам към записите от нощното купе, приложението ми за въздушна тревога предупреждава - тревога в Сумска област, ракетен обстрел над Суми. Дрон е ударил жилищен блок в Суми, чета в Телеграм, чувам в новините. Пращам съобщение: "Валентина, добре ли сте след последната атака?". 

Потъвам назад в онази нощ в спалното купе на Киев - Експрес. С Валентина от Суми не спим. Пътуваме към Киев. Тя се връща от Париж, аз пътувам от София. Някъде далеч остават внуците на Валентина в Париж. Има толкова спомени… редуват се радост и скръб. Преди година, още в първия месец на войната, нейният град Суми, заедно с Чернигов, Харков и Мариупол е обкръжен от руски войски. Сериозният обстрел се редува с режим на тишина. Много от съседите на Валентина напускат Украйна още тогава, през първите зелени хуманитарни коридори. Тя остава. През март миналата година жителите на Суми, освен да търсят бомбоубежища или път за евакуация, трябва и да дишат през марля, заради изтичане на амоняк, когато заводът "Сумихимпром", в източните околности на града с население около 263 000 души, е обстрелван от руски сили. 

"Когато минаваха самолетите - уууу, чуваш прелитането, и внезапно пускането на бомбите, често казано е непоносимо и после чуваш взрива. Беше първият ден на зеления коридор за евакуация, а после - точно там бомбардираха. Имаше и снайперисти, разбирате ли, толкова много лоши неща. Ако трябва да мислим за лошото, за цялата тази лошотия, просто няма да издържи сърцето. 

И там бомбардират, всъщност в цяла Украйна няма нито една точка, която да кажеш, че е спокойна. А аз сега какво правя - прибирам се вкъщи. А там …каквото Бог каже. Имаше толкова много случаи. Хора се връщат от чужбина в домовете си. В Харков едно семейство с детенце, майка с детенце, връщат се, и после попадат отново под бомбардировките. Какво е това. Просто ужас!

В човешкия организъм най-важна е нервната система. В екстремна ситуация човек се събира, фокусира се, и прави това, което трябва да прави. А после, а после става това, което трябва да стане… Така ние, нашият народ, така се справяме. Правим, каквото трябва. Тази война, тя се изсипа над страната ни като някакъв кошмар. И в тази ситуация целият народ така ще преживее…

И ето сега, аз отивам там, където стрелят. Според съобщенията на медиите - на 40 километра от нас се стреля. Летят снаряди… а аз си отивам вкъщи… /смях/ 

Запомних нещо от интернет, една жена - рускиня от Донбас или от Сумска област, "Благодаря ти, Путин, за това, че ни освободи". Освободи ме от моя дом. Вече го няма. Бомбардира го. От семейството ми,  мъжът ми загина, синът ми загина, съпругата му замина, не знам къде е и какво става с нея. И аз си стоя сам-самичка в опожареното ми място, и ако и от живота ми ме освободиш,  ще съм ти благодарна. Цялата настръхвам!  И това го казва една рускиня… “Благодаря ти, Путин!”.

Имаше едно интервю, бяха прихванали телефонен разговор между руски войник тук и майка му - в Русия. И той ѝ казва: “Мамо, искам да се прибера, тук е страшно, стреляме по деца”, а тя му отговаря: “Не вярвай на това синко, прави каквото ти кажат”. Как е възможно това да съществува?! Една майка да казва на сина си, стой и стреляй, и оставай в тези военни бази, в нашите села, всъщност. 

Разбирате ли, у нас - в Суми, войната започна и завърши. "Теробороната" - териториалната отбрана ни спаси. И нямаше такива жестоки истории, насилие, като в Буча, това беше там, Буча, Чернихов, а що се отнася до депортацията на децата, това също става в Донбас, в Херсон, на юг, там се случва това.

Ето я войната, а животът продължава.

Такъв мост, строиха го, построиха го преди войната с такава радост, а после, като започна войната, и нашите трябваше да го разрушат, за да спрат руското настъпление. Трябваше просто, за да попречат на руснаците да преминат. А после нямаше път, защото земята остана топла и мокра... и нямаше път".

Снимки: Ирина Недева