Великите европейци – Одисеас Елитис

Достойно ест когато си гръцки поет, да се наричаш Одисеас Елитис. Той получи Нобеловата награда за литература през 1979 година, но това е просто едно човешко доказателство за величието му, което служи за ориентир само на нас, слабите в ориентацията хора. Иначе самата поезия на Елитис е истинското доказателство за истинското негово безсмъртие и точно тя го представлява най-добре пред онази света троица, нали се сещате – Бог, Човек и Духът вселенски, скрит във всяко закачливо намигане между първите двама. 

отнася словата ми в пещерите си тъмни

и на малките тюлени ги прошепва

нощем, когато човешките горести плачат.

Така започва една песен от „Страсти”, втората част от великата поема на Одисеас Елитис „Достойно ест”, за която специално му бе присъдена и Нобеловата награда. А ето и как завършва тази песен:

Ръждясва желязото, аз века му наказвам -

че в мен са изпробвани остриета безчетни.

Теменужките и нарцисите само

в нож превръщам, достойния нож на героите.

Разголвам гърдите си, ветровете се развързват,

помитат руините и порочните духове

и от облаците тежки се очиства

Земната шир - и открива Блажени ливади.

Одисеас Елитис, Микис Теодоракис, Генезис, из Поемата „Достойно ест

Превод: Тогава той проговори и морето се роди.

Какво повече да каже човек. А после идват прекрасните острови, конете от камъни и спокойните амфори, после идват морето на Гърция, небето над Гърция, целият онзи свят, в който Троянската война все още гърми и Одисей все още плува с черните кораби, светът, в който хората все още си говорят с боговете като с хора, а боговете се реят с вълшебните си крилати сандали между небето и земята постоянно, сякаш за доказателство, че безкрайността може да съществува дори на една шепа място.

Когато Елитис пише своята поезия, всички светове около него и целият свят вътре в него се надпреварват да му говорят, да му шепнат, да му правят знаци и да му се показват, да му припомнят съкровени тайни от миналите си животи, да му носят стомни с вода от изворите си и да му поливат да се измие, за да бъдат чисти думите. Когато някой чете поезията на Елитис, целият свят около него и всички светове вътре в него сякаш изчезват, спотайват се на невидимо място, стаяват се на дъното на душата, за да не пречат с изтървана дума или жест на жадния читател да поеме цялата бистра вода на словото.

Красива и странна моя родина

като тази, дето ми се падна, не знам

Хвърля да хване риби хваща крилати

строи на суша кораб бостан във води

плаче целува земята заминава

остава на пътя възмъжава

Красива и странна моя родина

като тази, дето ми се падна, не знам

Протяга се за камък изоставя го

започва да го дълбае прави чудо

влиза в малка лодка хваща океани

въстания търси желае тирани

Красива и странна моя родина

като тази, дето ми се падна, не знам

Музика по текст на Елитис от поемата „Достойно ест

Целият свят не е нищо повече от куп суров материал, който служи на човека, за да извайва живота. Нещо такова е веруюто на Одесиес Елитис, ако се съди по заглавието на знаменитата реч, която той произнася пред Нобеловия комитет, когато му връчват наградата през 79-та. „Господа академици, госпожи и господа, моля да ми разрешите да говоря в името на светлината и прозрачността, тъй като това са качествата, определили пространството, в което ми бе отредено да израсна и да живея…..

Правилно е човек да привнася в изкуството онова, което му диктуват личният опит и добродетелите на неговия език…..Не говоря за естествената способност да схващаш предметите с всичките техни подробности, а за метафоричната — да задържаш тяхната същност и да ги довеждаш до такава пречистеност, която същевременно да дава израз и на тяхната метафизична семантика. Начинът, по който са боравили с материята скулпторите от цикладския период, стигнали дотам почти да надмогнат материята, ясно показва това. Както и начинът, по който иконописците във Византия са успели посредством чистия цвят да внушат „божественото“. 

Вярвам, че всяка висока поезия открай време е правила опит да постигне подобна проникновена и едновременно преобразуваща намеса в действителността”. Така започва нобеловата реч на Елитис. Извинете за дългия цитат, но всъщност бих искал да ви я цитирам цялата, защото е брилянтен опит да се събере цялото слънце в жълтъка на едно яйце. Нещо такова. „Ето защо ни е необходима прозрачността – продължава Елитис. – За да различаваме възлите върху нишката, която е опъната между вековете и ни помага  да се задържим с изправена глава на земята. 

От Хераклит до Платон и от Платон до Исус различаваме тези „възли“, които под различна форма достигат до наши дни и ни казват приблизително все същото: че в този свят се съдържа и с елементите на този свят се пресътворява другият, „отвъдният“ свят, втората действителност, поставената над тази, в която противоестествено живеем. Това е действителност, на която имаме право, но която поради собствената си некадърност ние не сме заслужили”. Ако от думите наистина можеше да боли, то след последното изречение цялото човечество би трябвало да крещи от болка. 

Но не крещи, де, не крещи, не е толкова глупаво човечеството, че да иска бързо да разбере защо не е достатъчно умно. И в същото време – пак то, човечеството, носи в себе си чудесата и надеждата. Или чудото на надеждата, все едно.  „Не е достатъчно да мечтаем със стихове. Това е малко. Не е нужно да говорим непрекъснато за политика. Това е прекалено. В дьлбоката си същност материалният свят представлява просто куп суров материал. От това дали сме добри или лоши архитекти, ще зависи крайният резултат, Раят или Адът, които ще изградим. Ако поезията предоставя някакво уверение, и то в убого време, то е именно това: че, въпреки всичко, нашата съдба е в собствените ни ръце” – казва поетът Одисеас Елитис.

Музика по текст на Елитис от поемата „Достойно ест”

Това е музика по поемата на Одисеас Елитис „Достойно ест”. Много композитори са се упражнявали върху този текст и песните стават изключително популярни в родната му Гърция. Не съм сигурен обаче дали широката популярност в случая е толкова добро нещо, защото част от музиката на мнозина, включително на известния композитор Микис Теодоракис, принизява тази поезия, свежда я до нивото на някакво чупене на чинии в таверната, прави я плоска, като изрязва и изравнява нейните високи висини и дълбоки дълбини. Определено не е така в този случай обаче, когато точно Теодоракис опитва – и успява – да съчетае текстовете на Елитис със стария византийски песенен канон, който, впрочем, самият поет харесва много. Тук нещата звучат истински, както трябва, чува се всичко и се разбира, дори когато текстът е на съвършено непознат език.

Елитис, глас, разказва за псевдонима си

Превод: Трябваше да си измисля някакъв псевдоним, защото не исках да използвам фамилното си име. Думите, които започват с буквите „епсилон” и „ламбда”, тоест, с Ел, винаги са произвеждали върху мен някакъв особен фект. Дали защото с тях започва думата Елас, Гърция, дали заради думата „елпида”, надежда, а може би заради Елени, жената, в която бях влюбен тогава или заради „елефтерия”, свобода. Всички тези думи, които започват с Ел, ме накараха да мисля, че и моят псевдоним трябва да започва с Ел, така стигнах до Елитис.

В това интервю на късни години поетът, роден като Одисеас Алепуделис, си спомня историята със своя псевдоним. Тя се разиграва през 35-та, той е едва на 24 и в списание „Неа грамата”, Нова литература, издавано от Георгиос Сеферис, предстои да излезе първата му публикация. Минава много време и последните две книги на Одисеас Елитис – поетичната „На запад от мъката” и есеистичната „Градината с илюзиите”, излизат през 1995, само няколко месеца, преди инфарктът да отнесе 84-годишния поет и да го прати в рая на поезията, който се нарича реалност.

Сънища сънища дойдоха
На рождения ден на жасмините
Нощи и нощи в белите
Безсъници на лебедите 

Прохладата се ражда в листата
Както в безкрайното небе
Звездното самосъзнание.

Песен по текст на Елитис