Великите европейци - Густав Айфел

Можем да си представим тези 18 ноти от началото на „Марсилезата” изписани не хоризонтално, а вертикално. Първите четири са стъпили като яки, криви крака насред Марсово поле в Париж и служат за основа, а останалите нагоре са чертички, които постепенно се накланят една към друга, събират се и се възвисяват. 

Е, нещо такова е прочутата Айфелова кула – инженерно композирана музика от метал, която отдавна е също толкова ярък символ на Франция, колкото и самата Марсилеза. 26 месеца Густав Айфел лично дирижира нейния монтаж. На 31 март 1889, когато се открива Световното изложение в Париж, чиято основна атракция е кулата, той сяда да си почине в малкото апартаментче, което е направил за себе си най-горе, почти на самия връх.

Кан Кан

През същата 1889 година, когато се ражда Айфеловата кула, в града на свободата и любовта отваря врати прочутото кабаре „Мулен руж”, а така започва и Бел епок, хубавото време. Тази хубост - не само за Франция, но и за цяла Европа - продължава 25 години, до Първата световна война. 

Този дълъг период на мир на Стария континент е съпътстван от силно развитие на икономиката, културата, изкуството и изобщо на нормалния, обикновен човешки живот. В тези години техническата революция от ХІХ век дава своите най-зрели плодове – автомобилостроенето, въздухоплаването, киното. Ражда се модернизмът в изкуството. Напредъкът в науката е зашеметяващ. 

С други думи, да, тогава всички неистово искат да танцуват, да се забавляват -  го правят, но не през цялото време и не по начина, по който това се разбира днес - само като чисто забавление. А някои като Густав Айфел пък, са известни с това, че се забавляват най-вече с усилена работа. И, сигурно заради плодовете от това забавление, имената им се превръщат в символи и остават в историята.

Емил Вайлдтойфел, Целият Париж, валс 

Здравей, свят, за който аз съм красноречиво изплезен език

О, Париж, който вечно привличаш и ще привличаш германците

Това гласи едно стихотворение от великия френски поет Гийом Аполинер. То е от книгата му „Калиграми”, издадена през 1918 година и събрала стихове, писани по време на невижданата дотогава по своята всеобхватност и дълбочина на ужаса Първа световна война. Калиграмите са стихотворения, чиито думи не се изписват на редове, а са вплетени в различни форми и създават образ, картина. Точно тази калиграма, която цитирах, изобразява Айфеловата кула – един по френски игриво и артистично изплезен език в лицето на света и привлекателен център за същия този свят. 

В друго свое стихотворение пък Аполинер определя кулата като овчарка на мостовете на Сена, които блеят в утринния хлад. Изобщо до това време, близо 30 години след създаването си, кулата на инженер Айфел вече е обичана от парижани, пък и от всички - и се е превърнала в истински символ на Франция. Отначало обаче не е така и то по разбираеми причини. Ние днес сме свикнали с вида и мястото на този метален небостъргач, нашата чувствителност, визията ни за света изобщо, е доста по-различна от онази на хората в края на ХІХ и началото на ХХ век. За тях машините са гости, за нас са деца. За тях са чудо, което предпазливо ползват, за нас са естествено продължение на ръката или дори мозъка. За тях са чудовища, нахлули в привичния им кротък свят, за нас са щит, който ни спасява от чудовищата наоколо. 

Така че много добре разбирам онази група от 300 интелектуалци, която дълго, макар и в края на краищата безполезно, протестира срещу издигането на Айфеловата кула на Марсово поле. Те са 300 неслучайно, а защото 300 метра е висока самата кула. Е, малко повече, 312 метра е и чак до 1930 година, когато е построен небостъргачът на Крайслер в Ню Йорк, остава най-високата постройка в света. Интелектуалците обаче не се впечатляват от подобни рекорди. Те пишат гневни, но елегантни петиции или откровено ругателски статии в пресата, като наричат кулата „грозна и отвратителна”, „жалък електрически стълб”, „висока и мършава пирамида  от железни стълби”. 

Последното е израз на писателя Ги дьо Мапасан, който и в следващите години, макар общото недоволство да утихва, прави отчетливи жестове на протест. Най-прочут сред тях е, че когато кулата е завършена, той редовно обядва в ресторанта на първия етаж. Твърди, че го прави, защото това всъщност е единственото място в цял Пъриж, откъдето омразната му кула не се вижда. Всъщност е точно така, тя наистина се вижда отвсякъде и ако не я харесваш, може да ти скъса нервите с постоянната си поява пред погледа.

Жаклин Франсоа, Парижката госпожица 

„Мисля, че ревнувам от тази кула, та тя е по-известна от мен” – казва самият Густав Айфел често. Разбираемо е, кулата не е нито единственото, нито най-полезното за хората негово творение, а той има съзнание за мястото и ролята си под слънцето. Густав Айфел е човек, който не отговаря на всеобщото мнение за нженерите на своето време. 

Роден е през 1832 година в Дижон, а на практика почти през целия ХІХ век инженерите са предимно самоуки, минават за необразовани и некултурни хора и на тях се гледа отвисоко. И самият Айфел в живота си получава такъв удар заради системата на социално неравенство. Като млад инженер той се влюбва в една девойка от средната класа, но майка и го отхвърля веднага. Е, аз лично бих казал, че това е за добро, защото после той се жени за Мари Гудел, чиито баща е пивовар в провинцията и така Густав си осигурява безплатна бира за цял живот. Но не съм сигурен дали в онова романтично време той самият не би предпочел все пак любовта пред бирата. 

Така или иначе, в ранното си детство Айфел дава вид, че ще спази традицията за неграмотните инженери. Той изобщо няма интерес към училището, а предпочита да ходи в химическата фабрика за оцет на чичо си и да изучава процесите там. В последните два класа на лицея обаче изведнъж се запалва по литературата и историята, започва да чете и да учи много. Кандидатства в Политехниката, но се проваля и влиза в частно висше училище за изкуства и занаяти. На 25 започва работа в една инженерна фирма и почти веднага му падат големи поръчки – проектиране и  строеж на два железопътни моста, които той изгражда със съвсем новите тогава технологии - кесони със сгъстен въздух и хидравлични цилиндри. 

След това поръчките започват да валят една след друга и се стига до моста на река Дуро в Португалия, който прави Айфел наистина прочут по целия свят. Металният мост, наречен на кралица Мария Пия, е забележителен със своята централна дъга от 160 метра, която е най-голямата в света за своето време. После Айфел създава инженерна компания на свое име и най-голямата поръчка за нея, преди кулата, е изработката на метално скеле за една парижка госпожица - статуята на свободата, която Франция подарява на Ню Йорк.

Емили Отъм, Момичета, момичета, момичета, 0. 42

Със създаването и живота на Айфеловата кула са свързани много интересни истории. Например знае се, че френският мошеник Виктор Ластиг успява да я продаде за скраб, да похарчи парите и после да я продаде още веднъж. Конкретно във връзка с Айфел се знае обаче, че като замисъл и конструкция кулата всъщност не е негово лично дело, а на негови работници и инженери, от които той купува патента. 

Той е човек, склонен в отделни моменти да заобиколи закона. Известна е историята, че е осъден за далавера във връзка с една поръчка на шлюзове за Панамския канал. Самият проект за Айфеловата кула пък печели конкурса, обявен от Париж във връзка със световното изложение през 89-та, по втория начин. Под натиска на висши политици условията му са променени далеч, след като той вече е стартирал и то по начин, че да паснат точно за проекта на Айфел. 

С други думи – конкурсът е нагласен. Освен това, първоначалният проект предвижда съоръжението, което служи за вход на Световното изложение, да се събори след края му. Айфел обаче сключва договор с кметството за концесия от 20 години и приходите от кулата отиват за него. За да не дели печалбите, той дори прави договора не от името на компанията си, която е публична, а като частно лице – и вече след това, специално за управление на кулата, прави нова, еднолична компания. 

След 1893 година Айфел се оттегля от всичките си инженерни активности и се отдава на научни изследвания, свързани с метеорологията, аеродинамиката и телекомуникациите, в които има огромни приноси. Накрая идва краят и великият френски инженер и учен Густав Айфел умира спокоен в дома си на 91, докато слуша Бетовен, Пета симфония, Анданте.

Бетовен, Пета симфония, Анданте, 1.06