Анастас Константинов изпраща 2015-та с акварели

Традиционна предколедна изложба открива днес Анастас Константинов. Художникът представя акварели, рисувани през 2015 година в галерия „Анастас” в Старинен Пловдив.

Анастас Константинов е от най‐изявените имена на съвременната българска живопис. Има над 35 години професионално творческо присъствие на световната артсцена с повече от 50 самостоятелни и 120 общи изложби.Живее и твори в Пловдив, но рисува картини и Гърция, Полша, Италия, Германия, Малта и Съединените щати.

Едно от големите имена на европейската критика Кристиан Ноорбенген казва: „Художниците саосвободители, но хората не винаги имат желание да бъдат освободени. Художник като Анастас разтърсва умствените навици. Той безпокои, вълнува. Той не създава за да ласкае, той е тук за да даде достъп до нашия дълбок вътрешен свят. Живописта на Анастас е живопис, която е отворена, безгранична. Той използва изключително богата гама на живописване, създава един вид конструиран хаос в своите картини, който само привидно е такъв. Всички придобити навици всички наши стереотипи на мисленето се размиват в неговите картини, те експлодират. Познавам много, много творчества, но в неговите творби усещам една мощна вълна, която помита всичко.“

Понастоящем художникът работи по американски проект и активно участва в художествения живот в Съединените щати.Негови творби са притежание на Национална художествена галерия – София, Софийска градска художествена галерия, почти всички градски художествени галерии в България, на акционери на Музея на модерно изкуство – Ню Йорк, както и в значими колекции в Европа, САЩ, Арабските емирства, Япония и Русия.

Традиция преди Коледа е Анастас Константинов да открива изложба. Той разказа сюжетите в края на 2015 на неговите нови акварели.  Потърсихме коментар за пловдивския скандал-как се разпределят средствата от 1 400 000 лева от градския бюджет между творците от Пловдив и от страната. 

Интервюто с художника може да чуете в прикачения файл.

Анастас Константинов: Изложбата представлява една цветна феерия от 35 акварела, родени от въображението и вдъхновени от представата на човека за онова, което не се вижда. Самите акварели са изцяло нови и за първи път показвам и акварели от 170 см – нещо, което може би за първи път в България моята публика ще види, защото доколкото знам такива размери акварели никога не са показвани в България, пък и в Европа, като си помисля, не са виждани.

Р. П.: Моля, г-н Константинов, да ни кажете за Пловдив и за нашата действителност, видяхме ви последно бяхте на откриването на новата галерия „Арсенал оф арт”, обаче пловдивските творци са разединени. Знаете, става въпрос за едни средства от 1 милион и 400 хиляди лева от градския бюджет като една част от творците настояват тези средства да са само и единствено за пловдивски автори, но общината от своя страна даде около 300 000 лв на фондация „Едно”. Какво е вашето становище по този казус?

А. К.: Честно да ви кажа, това сега от вас го чувам, аз не знам за това нещо, за първи път го чувам и нямам представа за какво става дума.

Р. П.: За вас това изненада ли е как се разпределят градските пари за култура? Според вас как би трябвало да бъде това?

А. К.: Аз си мисля, че както и да разпределяш някакви пари за изкуство шансът не е много голям и хората да бъдат доволни, защото този, който ще получи ще бъде много доволен и този, който няма да получи ще бъде много недоволен. На тая работа угодия няма.

Аз разсъждавам по съвсем друг начин. Държавата не е длъжна на никой да дава. Държавата трябва да осводи пазара на изкуството и да може човек свободно да създава и да твори. Но самият факт, че държавата дава,  ние сме минали през този период, аз го помня много добре, но когато държавата даваше тогава тя изискване художника да създава едно изкуство, което е като подправка на ястието на властта, т. е. властта е много доволна, когато ти я хвалиш и тогава тя ти дава награди – примерно ставаш заслужил художник, народен художник, народен артист, праща те на командировки в чужбина, ти не плащаш нищо – държавата плаща, т. е. държавата отличаваше с тия титли тези, които чрез изкуството я хвалеха и  слугуваха. Това е много отминал модел и аз мисля, че не е държавата тази, която трябва да дава, ами държавата трябва да направи всичко възможно хората на изкуството да бъдат свободни и да могат да се развиват. Но при положение, че това, което ви ми казвате, че държавата дава – на тази хранилка ще се наредят абсолютно всички хора на изкуството и който не получи ще бъде недоволен. 

Ако говорим за културата бих искал да видя едно световно изкуство. Значи аз не говоря откъм политическата му страна и това, което хората биха очаквали от властта. Бих искал да виждам едно изкуство, което е далеч от провинциализма, защото аз съм много далеч от това, че ако вземе държавата или общината да дава изкуството ще стане много по-хубаво. Не, просто ще се вземат едни пари, ще изчезнат и може би изкуството като ниво няма да се повиши. Но колкото повече качествени хора на изкуството има това е толкова по-значимо за града.

От друга страна, това, което напоследък се направи, което външно човек може да види, аз мисля, че е добро. От към тази страна, която хората очакват да коментирам, в смисъл такъв, че когато се отиде в „Капана” там се създаде мисля една много, много добра атмосфера и тя уникално изглежда като едно бижу за Пловдив – атмосферата на „Капана” с тези пешеходни улички, с тези кафенета, магазинчета малки, галерии и т. н.,  защитава едно постижение за Пловдив, даже бих похвалил и последния кмет, защото това стана по неговото време, но това е може би външната страна на нещата. Единственото нещо, което впечатлява хората по света е тогава, когато изкуството е уникално и не случайно нашите творци или поне това, което аз съм преживял в Съединените щати, винаги изкуството ти минава през преценката на експерти, не на някакъв бивш народен художник, който дерибейства в София, в България. Там има експерти и те казват това изкуство става ли или не става. Това, което става е онова, което е уникално. В момента, в който им заприличаш на друг художник те не се занимават повече с тебе.