Бездарие се крие зад проекти и инсталации, а съдържание- никакво

С писателя Йордан Велчев избрахме да поговорим ден преди Рождество за това, което  остави като следи 2015 г. в умовете и в емоциите ни. Има ли някакъв пик, който за вас е съществен, избягал дори от първите страници и от най-кресливите теми?

Йордан Велчев: Като геополитика нещата не вървят добре и ако се обърнем назад в историята подобни ситуации като днешната са се повтаряли многократно и всъщност за всичко това, което се случва в т. н. уж сблъсък между цивилизациите в края на краищата стои само едно нещо – култът към мамон т. е. към парите. В края на краищата става дума за пари, а не става дума за идеали. Идеалите отдавна са мъртви. А по отношение на това, което се случва в България аз мисля, че това е поредната година, която ни отдалечава от едно мракобесно време и ни приближавапо по някакъв начин към едно по-нормално житейско настояще, което обаче няма да се случи чак толкова бързо.

Р. П.: Говорихме си малко преди да влезем в ефир, че голямото разочарование на всички ни дойде като че ли от непрецененото време, от това, че и най-въодушевеното посрещане на прехода, на промените преди 25 г. не ни беше ясно като период и сега си казваме, но нали трябваше всичко да се промени, а пък тези години не са достатъчни. Твърде много памет имаме и подсъзнателно и на манталитетно ниво, за да избягаме и от себе си в по-доброто, май.

Й. В.: Е, така е. Нали казват, че новото време ще настъпи, когато изчезне и последния очевидец на старото време. Но в края на краищата всяко едно нещо, дори една любов, лична любов и каквото и да е чувство, за да може да се случи, то трябва да бъде разположено във времето, всяко нещо си иска своето ухажване, своята първа среща и т. н.

Р. П.: Но нали човечеството преживя в своя избор цивилизационен в подреждането, в изстрадването на мира, ако щете, колкото и да звучи помпозно, защо не установи онези ценности, включително и западната цивилизация, които да я направят по-стабилна, по-вярваща в себе си, по-добра?

Й. В.: Не зная. Мисълта ми е ако се вгледа човек в историята някъде в края на 16-ти и началото на 17-ти век с настъпването на хуманизма се случва онова, над което виси страшният въпрос на Ницше, той казва – „Бог умря и ние го убихме, а кой ще избърше от нас кървта?”, т. е. ние станахме хора на разума и забравихме, че е нещо също толкова важно, а именно човешката душа. И само когато душата и разумът са заедно и живеят прегърнати човечеството ще заживее в един нормален свят. За съжаление може би това време е безвъзвратно отишло си с изтичането на 17-ти век.

Р. П.: Вие споделяте ли идеята, че идва преподреждане в световен мащаб на ценностите след кризата, която преживяхме от тази година? Тя не е всъщност толкова нова, но са видими вече нейните признаци, цивилизационната криза говоря, това което и с бежанците се случи тук.

Й. В.: Още Хегел е казал, че изтокът и западът са присъщи на всяко нещо, на всеки предмет, т. е. на немски език изток и запад се равняват на изгрев и залез и в края на краищата всяка една човешка цивилизация има своето начало, своя възход и своя край. И обикновено краят, ако се обрънем назад и на Римската империя, и на Източната римска империя, именно Византия, и на Османската империя винаги завършва с хляб и зрелища. Това, което виждаме да се случва днес – един футболен отбор да струва колкото бюджета на една африканска страна и т. н., тези екзалтирани тълпи запалянковци по някакъв странен начин наподобяват онези зрелища от Колизеума на битките между гладиаторите. Това се случва винаги в края на една цивилизация. Но това не значи, че човешкият живот отива към своя край, напротив – просто пътят на цивилизациите си сменя, сега отново идва, бъдещето на цивилизацията отново следва пътя на слънцето и ще се завърне там, откъдето е започнало, а именно в Китай, Япония и т. н. Има един друг свят, който ние не познаваме спрямо нас, просто така се движи човешката история.

Р. П.: Обаче се появиха опасения през тази година за началото на война. Заговори се за трета световна война. Прекалено страхливо или лъжливо лицемерно, фасдно, за да се влдее страха, за да се управлява по-добре от страна на лидерите.

Й. В.: Не зная, но ми се струва, че сега се намираме, ако има някакви такива аналогии, които могат да се правят с нещата, които се случиха от 1933 – 1934 г. с допускането на Хитлер да добие тази мощ и това беше направено със съдействието на бъдещите съюзници, което не бива да се премълчава в края на краищата, и в този смисъл време е политиците да се опомнят, но те едва ли ще направят това, защото аз мисля, че един обикновен човек, който обаче разсъждава, а това е все по-рядко качество, е много по-умен от това, което разни президенти и канцлери се опитват да кажат с всички мъгливи думи, зад които не стои нищо всъщност.

Р. П.: Има ли нужда от ново лидерство, изчерпани ли са начините на управление, посланията? Вие казвате умряха идеите, няма такива.

Й. В.: Няма, да, няма идея какво ще правим за в бъдеще като свят, а в същото време времето на лидерите май отдавна изчезна и колкото един свят става все по-глобален толкова разликата между унижаващия и унизения се губи и се размива и не е ясно кой бие и кого бият.

Р. П.: Има ли опасност за реалния свят, за нормалното общуване, за нормалния човешки дух и за хуманността от това, че всъщност кибер света, другото общуване, виртуалното общуване стана изключително  силно?

Й. В.: Да, да, да. Аз така си мисля, че това е бягството на човека от самия себе си и вместо да се задълбочи в собствената си душа той бяга в разни опори, които са химерични. И всъщност разрушаването на света започва от едно малко разрушаване, а именно от разрушаването на човека, а в този свят не би трябвало да има нищо по-важно освен човека, отделния човек – той е важният и той е смисълът на живот, нищо друго, всеки един от нас.

Р. П.: Точно това май глобалният свят забрави да помни?

Й. В.: Да, той се е устремил към една спирала на трупане на все повече и повече имане в ръцете на все по-малко хора за сметка на всички останали, но за какво са тези пари, за какво са тези милиарди, когато в края на краищата човек е все по-вече разпънат и  както казва един голям френски поет, той казва „Истина е, че съм прикрепен на кръста, но кръстът, където вече не съм, не се крепи на нищо.

 Р. П.: Изкушавам се да слезем от много широки теми и да си дойдем в Пловдив, тук, хубаво място, но парите развратиха ли творците с оглед последните скандали за разпределяне пари за различни фестивали, творчески форми.

Й. В.: Това винаги е съществувало и ще съществува. Обикновено бездарникът прави инсталации, а истински талантливият човек се опитва да създаде нещо, да изтръгне нещо от собствената си кръв и с мисъл то да има смисъл и след неговата смърт, без да се интересува дали му дават или не дават пари, т. е. липсата на изкуство, имитирано чрез разни т.  н. проекти в края на краищата ще си остане само с парите, но това не променя същността.

Р. П.: Каква да е същността на 2016-та година? Наистина формално – един лист от календара, нищо повече, смяната, която сега ни чака, и на 1 януари ще се събудим малко по-охранени сигурно?

Й. В.: Да, да, там е цялата трагедия. То не е трагедия. В смисъл човек трябва да разбере и да посреща всеки един ден като празник, като Бъдни вечер, като Коледа – всеки един ден е начало на един живот и една надежда и просто ако ние започнем да възприемаме собственото си лично съществуване по този начин, с усмивка да кажеш „Добро утро!” дори на слънцето, което се показва или се крие зад облаците и да се усмихваш през деня, това е важното, и едва тогава, а не някакъв календарен ден просто. Не бива да забравяме – Коледата би трябвало да бъде един голям празник, но той е нищо повече от един обикновен ден в края на краищата от календара. Всеки обикновен ден трябва да бъде празник.

 Р. П.: Благодаря ви. Да бъдат такива всички дни, които ви очакват. Писателят Йордан Велчев.