Джон Роналд Роуалд Толкин и Едит Мери Брат се запознават през 1908 година, когато той се мести в пансиона, където тя вече живее. Толкин е на 16, Едит на 19. И двамата са сираци. И двамата виждат бъдещето си в духовните сфери – той с езици, тя с музика. Едит владее пианото и иска да стане концертираща пианистка.
Властелинът на пръстените, саундтрак, Лотлориен, 0.47.31
Тези невинни забавления продължават поне година, преди Толкин и Едит да усетят, че между тях има нещо повече от склонност към детински пакости. Те не могат един без друг и разбират, че любовта е дошла. Според любителите на мистерии, по тайнствен начин, сякаш с някакви специални антени, същото веднага схваща и отец Морган, наставникът на Толкин, който бързо се намесва в зараждащата се връзка.
Всъщност нещата са по-прозаични – отец Морган разбира, че нещо става, защото оценките на Толкин, дори по любимите му езици, рязко спадат. Притеснението му е, че при това положение младежът няма да си вземе изпитите, няма да получи стипендия, няма да продължи в колеж и ще погуби таланта си. Вместо да го напердаши с колана обаче, добрият стар отец просто говори с него и апелира към разума. Обяснява ситуацията и му дава ясно да разбере какви са последствията. Самият Толкин знае, че, колкото и добър да е отец Морган, той просто наистина няма необходимите средства, за да го издържа в Оксфорд, така че обещава да прекъсне изцяло връзката с Едит, поне докато не навърши пълнолетие. Не го прави, двамата продължават да си пишат писма и да се виждат тайно. Но отец Морган пак говори с младежа и този път напипва вярната струна в душата му.
Около 40 години по-късно, в едно писмо до сина си Майкъл, Толкин пише: „Аз трябваше да избера между неподчинението и мъката да излъжа настойника си, човек, който бе за мен истински баща много повече, отколкото са мнозина истински бащи и прекратяването на любовната ми афера докато стана на 21. Не съжалявам за решението си, макар че то бе много трудно за моята любима. Но това не беше по моя вина. Тя беше напълно свободна да се омъжи за друг и не беше по никакъв начин обвързана да ме чака. Така че през следващите три години аз наистина нито видях, нито писах на моята Едит.”
Властелинът на пръстените, саундтрак, Надежда и спомен, 2.31.19
Вечерта на 21-я си рожден ден Джон Роналд Роуалд Толкин пише едно от най-важните писма в живота си. То е до неговата любима Едит и в текста се казва, че той никога не е спирал да я обича и ако тя няма нищо против – да вземе да се омъжи за него. Тя няма нищо против. Малката пречка е, че е сгодена, защото вече е започнала да смята, че нейният Роналд я е забравил. Обаче той взима влака до Челтнъм, където Едит живее в дома на стария семеен приятел Джесъп. Тя чака Толкин на перона, двамата цял ден се разхождат и говорят.
Резултатът е, че Едит връща годежния пръстен и това предизвиква проблеми. Джесъп първо пиша на нейния настойник: „Аз не мога да кажа нищо лошо за Толкин, той е културен джентълмен, но перспективите му са свързани с крайна бедност и кога ще е способен да се ожени, дори не мога да си представя.” Нещата стават още по-лоши обаче, щом Едит, която изповядва англиканската вяра, заявява, че заради сватбата с Толкин ще приеме католицизма. Впрочем, актът става без особено желание и дълбока вътрешна нагласа от нейна страна и си остава източник на един от малкото проблеми, които семейство Толкин имат в съвместния си живот. Едит например не понася идеята да се изповядва и в даден момент отказва демонстративно да го прави. Смята се, че именно тази смяна на вярата отключва у нея депресиите, от които страда по-късно. Но непосредствените ефекти през 1913 година са не по-малко драматични.
По онова време в Англия на католиците изобщо не се гледа с добро око, така че семейният приятел Джесъп буквално изхвърля Едит от къщи. Тя трябва да се раздели и с идеята за кариера на пианист, като я замени с много по-практичната работа на секретарка, за да си вади хляба. Самата сватба на Едит и Джон Роналд става три години по-късно, през 1916, малко преди Толкин да се включи в касапницата на Първата световна война. И в същото писмо до сина си той пише: „Възхитен съм от готовността на жена ми да се омъжи за един човек без работа, без пари и без никаква перспектива, освен вероятността да бъде убит в Голямата война”.
Властелинът на пръстените, саундтрак, Бурята идва, 2.28.27
На фона на всички тези любовни събития в живота на Джон Роналд Толкин се случват все пак и други важни неща. През 1911-та, още в King Edward's school, заедно с трима приятели той създава полутайно общество с инициали T.C.B.S. Не е чак толкова тайно, инициалите означават просто Чаен клуб и Боровианско общество, по името на мястото, където момчетата най-често се събират да пият чай, да четат литературните си произведения и да се поощряват един друг. Оттам остава влечението на Толкин към поезията. През лятото на същата година пък той отива на лятна ваканция в Швейцария и впечатленията му оттам са изключително силни.
По-късно пише, че пътуването на Билбо Бегинс из Мъгливите планини се основава изцяло на спомена за прехода му през Алпите. По време на това пътуване бъдещият писател също така купува традиционна картичка, с изображение на дългобрад вълшебник с островърха шапка – както се сещате, това после се превръща в образа на великия и незабравим Гандалф. През октомври същата година Толкин все пак започва да учи в Екзитър колидж в Оксфорд. Отначало следва онова, което наричаме класическа филология, но после се прехвърля да учи английски език и литература, като завършва през 1915. Междувременно войната е започнала и в Англия на младежите, които не са се записали веднага доброволци и не са хукнали на фронта да се превръщат в пушечно месо, не се гледа с особено добро око.
Вместо това обаче Толкин се записва в специална военна програма, по която се обучава за офицер-свързочник, докато завършва и образованието си. „Издържах на хулите” – казва по този повод той по-късно. През март 1916 година, три месеца преди да замине за фронта, двамата с Едит се венчават и си наемат жилище близо до военния лагер. През юни, точно след като хиляди войници са избити безсмислено при река Сома, Толкин вече е младши лейтенант и с полка на Ланкаширските стрелци е изпратен като ново попълнение.
От касапницата във Франция го спасява не някоя вълшебна сила, а лакомията на обикновената окопна въшка. А може би все пак говорим за истинска вълшебна сила, явила се под формата на окопна въшка, кой знае, неведоми са пътищата на Съдбата.
Властелинът на пръстените, саундтрак, The Uruk-hai, 1.25.01
„Младшите офицери тогава бяха избивани с дузини за минута, раздялата с жена ми и времето после бяха равносилни на смърт” – пише Толкин по повод заминаването си за Франция. В леко скучния период между самото назначение и тръгването за мястото на заколение Джон Роналд съчинява митологичната си поема „Самотният остров”.
През октомври обаче, вече нахапан буквално от хиляди въшки в окопите, той се разболява от тиф и е прехвърлен обратно в Англия за лечение. Болестта идва и си отива няколко пъти, в края на краищата Толкин е обявен негоден за активна военна служба и оставен в тила, където изпълнява различни по-леки военни функции. Междувременно започва да съчинява своите „Изгубени приказки”, нещо като опит да се създаде липсващата митология на Англия, текст, който бавно се превръща в прочутия „Силмарилион”, а като мит заляга и в основата на събитията от „Хобит” и „Властелинът на пръстените”. Двамата с Едит наемат къща близо до гарнизона му, един ден отиват на разходка в гората и попадат на прелестна поляна сред сечище.
След смъртта на Едит през 1971-ва Толкин си спомня пред децата си: „По онова време косата и беше гарваново черна, кожата и чиста, очите и много по-блестящи, отколкото ги знаете – и тогава тя започна да ми пее и танцува.” Точно така в „Силмарилион” безсмъртната елфическа красавица Лутиен се среща и влюбва в смъртния Берен и в името на любовта се отказва от безсмъртието.
Познато ли ви звучи? Ами нормално е, защото 6 500 години по-късно смъртният Арагорн така среща безсмъртната Арвен, чиято прабаба се казва Лутиен, наричана от любимия си, Берен - Тинувиел, което на елфически означава „славей”.
Властелинът на пръстените, саундтрак, Many Meetings, 0.28.15
Мария Астаджова е българска художничка, родена в Стара Загора, която живее в Канада повече от трийсет години. Завършила е НУПИД "Акад. Дечко Узунов" в Казанлък и НХА в София. Имала е самостоятелни изложби в Монреал, Отава, България и е участвала в множество групови изложби в Канада и Америка. С изложбата „Деконструкция на чувствата“, тя..
Писателят Красимир Димовски представя новата си книга „Тезеят в своя лабиринт“ в Bee Bop Café. Романът излезе с печата на ИК „Хермес“. След три десетилетия мълчание Димовски издаде преди три години книгата с 13 невръстни разказа „Момичето, което предсказваше миналото“, а година по-късно – „Ловецът на русалки“ – три новели за..
Галерия „Аспект“ представя четвъртата самостоятелна изложба на Ваня Итинова „Градът разказва“. След нейната първа изява преди 3 години съвместно с Натали Итинов, авторката се превърна в един от основните художници на галерията и традиционно в края на годината представя новите си картини. В експозицията са представени 21 живописни платна,..
Известната наша режисьорка документалистка Адела Пеева ще получи специален „Златен ритон“ на тазгодишното издание на фестивала, чийто домакин е Пловдив от 13-и до 19-и декември. Тази награда се връчва за първи път на форума за документално и анимационно кино, а Адела Пеева от своя страна никога не е била отличавана с най-престижната..
Галерия „Възраждане“ представя изложбата „Послание за небесност“ на Росен Кръстев. Сюрреализмът и наивът някак органично се сливат и организират един идеалистично настроен фигуратив. Темата е възторгът - от живота, красотата, липсата на злото и сливането на небесното и земното , казва галеристката Красимира Алексиева. Росен Кръстев е..
Разкъсана облачност
Предимно облачно