Великите европейци - Шарл де Гол, втора част

След края на Първата световна война започва друг важен етап от живота на Шарл де Гол, през който той израства като военен стратег и става водач на френската съпротива срещу Хитлер. 

През 1919 година депресията, която го мъчи след тригодишния плен, започва да изчезва. От една страна, той следи политическите процеси и е доволен от условията, които победителите във войната, включително Франция, начело с „тигъра” Клемансо, налагат на Германия чрез Версайския договор. Освен това младият офицер започва да плува отново в своите армейски води, както пише в писмо до майка си. Той отива на тренировъчен военен лагер, а после с френска военна мисия е в Полша, където подпомага създаването на новата полска армия и участва във войната с болшевишка Русия. В резултат на договора от Версай, Полша пак е независима държава след като над век е разкъсана между Русия, Германия и Австро-Унгария. Проблемът е, че нейните граници не са уточнени и Варшава участва в поредица от конфликти, за да реши националния си въпрос. Най-голямата война, която води правителството на Йозеф Пилсудски, е срещу болшевиките за западните части на Украйна и Беларус, както и Литва, която по-рано е част от Жечпосполита, голямата и важна в европейската история полско-литовска държава, съществувала между 1569 и 1795 година. В този конфликт де Гол се сражава срещу конната армия на Будьони и с очите си вижда как в ерата на картечниците конницата няма никакъв шанс. Вероятно така у него се загнездва идеята, която по-късно развива – колко важно е използването на новите технологии във военното дело. В същото време покрай полско-руския конфликт Съдбата си прави една от своите типични дебелашки шеги. Тя поставя от двете страни на барикадата французина де Гол и неговия приятел от немския плен – руснака Тухачевски. Де Гол е все още капитан и командва батальон, а при болшевиките Тухачевски бързо се издига, на 27 вече е командир на армия, а после и най-младия маршал на Русия. Разбира се – само за да бъде смлян от сталинските чистки през 30-те. Така или иначе, Полша побеждава в конфликта, капитан де Гол получава полски орден „За военни заслуги” и се прибира в родината, където прави най-нормалното нещо за един 30-годишен мъж – търси си жена. Освен за военна кариера, той вече жадува и за собствен дом.В Париж момичета много, но са твърде разкрепостени за съпруга на един истински католик и стриктен офицер, така че с работата се заема роднина на де Гол. Тя урежда среща с Ивон Вандру, 20-годишна дъщеря на фабрикант от Кале. Май няма нужда да казвам, че Ивон е ревностен католик и красавица с дълги коси и сиво-сини очи. Като се започне от ухажването, всичко става с леко старомодна дори за тогава тържественост. Семейство Вандру пристига от Кале в парижкия си апартамент и вълнуващата първа среща е в Големия дворец, където тече есенен салон на изкуството. Младите, освен себе си, гледат и коментират картини, представете си. Шарл е сам, но Ивон е с цяла делегация – мама, татко и батко Жак. Компанията пие кафе и яде сладки, а Шарл кани Ивон на армейски бал. Семейният съвет разрешава, но придружена от Жак. На бала Шарл и Ивон не се пускат от прегръдките си, той затъва в любов до уши, което за едър човек като него си е доста любов. „Ще се оженя само за него” – казва пък тя на родителите си. Те харесват де Гол, нищо, че не е особено богат, правят годеж, а той пише в писмо до тъща си: „Разбирам каква голяма жертва ще бъде за вас раздялата с Ивон. Но аз я обичам от все сърце и се надявам, че това ще ви утеши, поне донякъде.” Сватбата е следващата година в Нотр-Дам дьо Кале, кортежът от гости се придвижва отчасти с автомобили, отчасти на коне, медения месец младите прекарват на пътешествие в Италия, а в края на годината Ивон ражда първия им син. Той е кръстен Филип, на името на човека, който продължава да е големия военен герой на Шарл де Гол – маршал Филип Петен.

Шарл де Гол започва да преподава история в академия Сен-Сир и се готви за Висшата военна школа. През 1924 той завършва школата, но с оценка добър, не отличен, защото проявява чепатия си характер и противоречи на преподавателите по разни въпроси. На всичкото отгоре издава и „Раздор в лагера на врага”, книга, с която се изявява като военен теоретик. Тя анализира защо Германия губи Първата световна война, но засяга и важния въпрос за отношенията между армейските и цивилните власти. Капитан де Гол настоява, че и в мир, и във война, военните трябва да се подчиняват на правителството. Само то разполага с пълната информация за социалната, политическа, дипломатическа, финансова и икономическа обстановка в страната, тоест, само то може да взима адекватни решения. Тази постановка не се харесва на висшия френски генералитет и офицерът де Гол, въпреки безспорните си качества, занапред винаги е леко неглижиран от командването. Изключение прави маршал Петен, тогава вече зам.-председател на Висшия военен съвет на Франция. Той харесва книгата и взима Де Гол от окупираната Рейнска област, където служи, в своя щаб. Обаче независимият му характер и високото му самомнение, две качества, които цял живот вкарват Шарл де Гол в конфликтни ситуации, бързо влошават отношенията на капитана с другите офицери и той се връща на Рейн. Там де Гол ясно вижда какво става и в едно писмо пише: „Не бива да се съмняваме, че аншлусът /на Рейнска област – б.а./ е близо, после Германия ще поиска да си върне онова, което дадоха на Полша. А после ще си поиска Елзас от Франция. Струва ми се, че това е просто предначертано”. Да, предначертано е, но както се оказва, във Франция между двете войни и генералите, и правителството, предпочитат пророци като де Гол да стоят по-далеч от центъра на събитията, затова го правят майор и го изпращат в колониалната армия, в Сирия. През 30-те де Гол е вече полковник и секретар на Висшия съвет на националната отбрана. Той бързо схваща, че приетата френска отбранителна стратегия и частично изградената за целта линия Мажино не вършат никаква работа в съвременните условия. „В армията господстват концепции, към които се придържахме още преди Първата световна война” – пише де Гол и развива идеи за промяна. През 1934-та той издава „За професионалната армия”, книга, в която настоява, че френската военна доктрина трябва да се преработи и в центъра да се поставят танковите войски, придружени с подкрепа от авиацията. Тези идеи не се харесват на генералите, а и на цивилните власти. През 1935 година законопроект, изготвен въз основа на идеите на де Гол от бъдещия премиер Пол Рейно, е отхвърлен от парламента като „безполезен, нежелан и противоречащ на логиката и историята”. За сметка на това немските военни специалисти, и лично Хитлер, четат книгата на де Гол и черпят от нея идеи, които реализират скоро със своя блиц-криг в Европа.

В последните предвоенни години Шарл де Гол е командир на танков полк в Саар, а през 1940-та го назначават да изпълнява длъжността бригаден генерал. Обаче войната започва, командването така и не успява да му сложи реално генералските пагони и той си остава вечният полковник, към когото, въпреки това, оттук нататък всички се обръщат с „мон женерал”. През юни същата година премиерът Пол Рейно, който не иска да се предава на германците, назначава де Гол за заместник-министър на войната, но вече е късно, френската армия е разгромена, а голяма част от британската се изтегля през Дюнкерк. Де Гол заминава за Лондон да търси британска подкрепа за изтегляне на френското правителство в Алжир, обаче в същия момент Рейно подава оставка и властта поема маршал Петен, който сключва примирие с Германия при унизителни за Франция условия. На 14 юни Париж пада, а на 18 юни по ВВС де Гол прави първото от поредица обръщения, в което призовава за създаване на френската съпротива.

„Франция загуби сражението, но не е загубила войната – казва де Гол в обръщението си, озаглавено „Към всички французи”. – Нищо не е загубено, защото тази война е световна. Ще дойде ден, когато Франция ще си върне свободата и величието. Ето защо аз се обръщам към всички французи да се обединят около мен в името на действието, саможертвата и надеждата”. Така този на практика неизвестен на повечето французи техен войник прави заявка да ги поведе не само към победа, но и към ново величие. Разбира се, моментът иска силни думи, затова отначало май никой не подозира, че зад тях стои мегаломанията, така присъща на де Гол. Представяте ли си? Той самият е никой, родната му Франция е не просто победена и окупирана, а правителството във Виши официално сътрудничи с окупаторите, френски части се бият тук и там срещу съюзниците, френската флота създава огромни проблеми. И в същото време този човек не само по радиото, но и в личните си контакти с Чърчил и Рузвелт, настоява, че те трябва не просто да му плащат сметките, да оборудват и подготвят съпротивата, но и през цялото време да внимават да не накърнят крехките чувства на французите и да се грижат за възстановяване на френското величие. Неслучайно още първия път, когато двамата се срещат, Рузвелт гледа изумен от подобно нахалство, а де Гол възприема това като проява на типичното, според него, американско високомерие и доста по-късно, вече като президент на Франция, съвсем съзнателно си отмъщава.