Великите европейци - Анри Матис

 Какво си представяте, когато чуете името Анри Матис? Ако във въображението ви изниква тлъст чек, който в аукционна къща „Сотбис” се разменя срещу някаква си картина, почти на прав път сте. Казвам почти, защото картината със сигурност ще бъде пренесена до дома на купувача с бронирана кола и силна охрана, тоест, не е „някаква си”. Не е обикновена. 

Няма как да е иначе, когато говорим за работа, излязла от ръцете на един от най-великите художници изобщо, един от тримата бащи на революцията в пластичните изкуства от началото на ХХ век, един от хората, чиято слава като водеща фигура на модернизма расте 62 години след смъртта му, въпреки страховете му приживе, че може да бъде веднага забравен.  

В първите години от живота си Анри Матис не проявява интерес към изкуството, още по-малко – признаци на гениалност. При това не ги проявява цели 20 години. Той е роден през 1869-та в малко градче в Северна Франция. Районът е консервативен, занаятчийски, в него индустриалната революция идва през ХIХ век, но не променя много навиците и традициите на хората, някои от тях с корени от времето на Римската империя. Бащата на Матис е от род на тъкачи, но се издига, като става търговец на зърно и държи голям магазин. 

Майчиният му род пък се занимава с дъбене на кожи, но майка му има усет за цветове и рисуване. В семейния магазин тя отговаря за секцията с боите и консултира клиентите. Занимава се и с модното за онова време рисуване върху керамика. Самият Анри е болнаво дете, расте при строги правила и силен родителски контрол. Той е замислен и крехък, със спокоен и не много ярък характер, но е като попивателна за света наоколо. 

В напреднала възраст запазва чувството си към земята, към семената и засаждането на разни неща, част от тази връзка са и гълъбите, които отглежда до смъртта си. Подарява един на съперника и приятеля си Пикасо, а той го изобразява като прочутия „Гълъб на мира”. През 1887 Анри учи право в Париж и въпреки, че му е досадно, справя се с науките. Две години по-късно се връща на север и на 20 започва работа в юридическа кантора. Скоро е опериран и за да не скучае докато се възстановява, мама му подарява бои и пособия за рисуване. Матис се пробва, като копира пощенски картички. По-късно казва по този повод: „Имах чувството, че изведнъж попаднах в рая”. Пътят му на велик художник е вече в собствените му ръце.

„От момента, в който хванах кутията с бои в ръце, знаех, че това е моят живот. Хвърлих се в него както дивият звяр се нахвърля на нещо, което обича” – казва Матис по-късно. Първите уроци по рисуване той получава от майка си и води дълги преговори с баща си да зареже адвокатурата и да учи за художник. Баща му, съвършено практичен човек, не е съгласен, но все пак през 1891-ва го пуска. За да се подготви за Националната школа за изящни изкуства, Матис се записва в парижката Академия Жулиен, където получава класическата основа на рисуването. 

Проваля се на изпитите и влиза в Националната школа за декоративни, а не в тази за изящни изкуства. Той обаче постоянства, дори нахалства леко и ходи неприет в класа на либералния Густав Моро, а през 1895 най-после е приет и официално става негов студент. Подготовката в школата е класическа, състои се главно от висене в Лувъра, копиране на картини на стари френски и нидерландски майстори, рисуване на тела от натура, натюрморти и пейзажи. Това може да звучи досадно, но пък е нещо, без което никой авангарден художник не може да направи никаква революция. 

Разбира се, Густав Моро е доста отворен човек и не лишава питомците си от досег с модерното изкуство – а тогава то се състои от импресионизъм и постимпресионизъм във всичките техни разновидности, течения, клонове и кланове. Освен по модерните художници, Матис се захласва също и по традиционното японско изкуство, което е на мода в парижките артистични среди. През това време той живее с модела Каролин Жобло и през 1894-та се ражда дъщеря им Маргарита, която после се появява в много от платната на художника.

Анри Матис започва да изучава художеството късно, но за сметка на това ученето му продължава дълго. До края на живота си той практически не спира да ходи по школи, да се захласва по африкански, полинезийски, арабски и други екзотични култури, като не просто колекционира предмети от тях, а буквално ги изучава и ползва наученото в своята работа. Не спира сам да търси нови форми и начини за изразяване, съответно, освен живописта, изучава и работи керамика, скулптура, прави пана и стъклопис, издава книги с оригинални рисунки, а накрая стига и до техниката на колажа. 

Малко случайно от гледна точка на конкретните обстоятелства, но съвсем закономерно, с оглед божествения план за неговото развитие като художник, през 1896 и 1897 година Матис е на почивка на остров Бел край Бретан и там се запознава с Джон Ръсел, австралийски художник, приятел на Роден и още никому неизвестния Ван Гог. Двамата водят дълги разговори и Ръсел отваря погледа му за истинските тайни на модерното изкуство. 

„Ръсел беше мой учител, точно той ми обясни теорията на цветовете” – казва по-късно Матис. През 1896-та той става асоцииран член на Салона на националното общество за изящни изкуства, което означава, че може да излага на годишната изложба там, без работите му да минават през жури. От първите пет картини, които показва, две са откупени от държавата, едната от тях дори е предназначена за президентския дворец в Рамбуйе. Това вдъхва увереност на Матис, който до момента не е получавал такова външно признание. 

Изглежда обаче не само художникът, но и човекът Матис научава урок от Ръсел и веселата художническа компания на остров Бел. Всички те са хора женени и имат стабилни, добри семейства, нещо, което му липсва, а това дразни буржоазния му консерватизъм и го кара да се замисли. През октомври 1897 година Матис е канен на сватба и там сяда до някоя си Амели Парайер. Заедно с братята си тя държи магазин за дрехи и се изявява като дизайнер на шапки. Двамата се харесват веднага и се залюбват, без да се минава през банални флиртове. 

Преди да се оженят на следващата година, Анри се чувства длъжен да я предупреди за нещо важно: „Аз те обичам, скъпа госпожице – казва ѝ той - но винаги ще обичам изкуството повече от теб”. Вместо да му удари шамар и да се врътне обаче, Амели все пак се омъжва за него, отглежда с любов дъщеря му Маргарита и му ражда двама сина.

През 1904 година, вече на цели 35, Анри Матис прави в галерия Волар своята първа самостоятелна изложба, която е пълен провал. После отива да рисува в Южна Франция заедно с приятеля си Дерен и там, вероятно от слънцето, на двамата им става нещо. Те започват да работят по нов, непознат дотогава начин, за който са характерни привидно неорганизираната, дори хаотична работа с четката, използването на чисти, контрастни цветове, максимално опростяване на изобразявания предмет, поява на фигури и хора в „произволни” цветове, които пасват на композицията на цветовете, а не на реалността. 

Така започва голямото приключение, наречено „фовизъм”, първият от великите „изми” на ХХ век. Думата идва от френското „фовес”, ако правилно го произнасям и означава „диви зверчета”. Така през 1905 година критикът Луи Воксел нарича художниците, които, начело с Матис и Дерен, излагат в Есенния салон своята „оргия от цветове”. Друг критик, Камий Моклер пък пише, че изложбата е като купа с боя, хвърлена в лицето на публиката. Тази оргия продължава само няколко години. През 1907-ма, по време на изложба в Ню Йорк например, възмущението стига дотам, че е изгорено чучело на образа от картината на Матис „Голата в синьо”. 

Но пък скандалът е добра реклама и вече към 40-та си година художникът най-после се отървава от хроничната бедност, която го мъчи. Американските милионери Стайн и сестрите Коен започват да колекционират негови творби и ги купуват с десетки и стотици. По-късно се включват и двама руснаци – Щукин и Морозов, чиито колекции после са конфискувани от Ленин. За пророк или поне за гений в собствената си родина Матис е признат доста по-късно. Неслучайно във Франция сега могат да се видят предимно онези негови работи, с които роднините му плащат огромния данък наследство след смъртта на художника през 1954-та. 

През последните 13 години от живота си Анри Матис е на инвалидна количка след тежка операция от рак на дебелото черво, но не спира да рисува. „Винаги има цветя за тези, които искат да ги видят” – казва той. И когато вече не може да държи четката, с помощта на асистенти прави колажи от цветна хартия. Цял живот Матис не е религиозен човек, но обича да казва, че все пак вярва в отвъдния живот, в някакъв рай, където ще отиде, за да рисува своите фрески. Сигурен съм, че е прав и се надявам, щом се преселя и аз отвъд, да намеря небесното му ателие и да го видя как рисува.