Великите европейци - Карл Май, втора част

В началото на 1869-та Карл Май се запознава с Аугуста Греслер, прислужница от Рашау. Връзката им разцъфтява, но, както е известно, любовта също има нужда от пари, а те липсват. За да ги спечели, нашият герой се прави на полицейски лейтенант от Лайпциг пред един магазинер, преглежда банкнотите в касата му и уж намира фалшиви между по-едрите от тях, заради което го води „на разпит”. Всъщност го изоставя по пътя и изчезва с парите. После, пак с мотив за фалшиви пари, претърсва къщата на някакъв занаятчия-въжар. Акцията обаче се проваля и, въпреки че Карл Май  е предпазлив - винаги носи фалшиви бради и мустаци - правосъдието е вече по петите му. Затова той се разделя с любимата и се оттегля в една пещера, където с открадната ръчна количка мъкне откраднати стоки. 

Той явно не подбира много, а завлича каквото му падне - хавлиена кърпа, цигаре, комплект топки за билярд, цял кон заедно с такъмите. В един момент обаче пак се връща към идеята за фалшивите пари и разиграва брилянтна сцена. Пред някакъв хлебар в Мюлсен се представя за помощник-адвокат от Дрезден и го подмамва да замине в друг град, уж по въпрос, свързан с наследство. Щом хлебарят заминава, Май отива при жена му, казва, че е полицейски лейтенант, който разследва афера с фалшиви пари и прибира от нея 28 талера. Затънал в престъпления, той успява да избегне голяма хайка, организирана специално за него и обикаля разни градчета. 

Представя се ту като „писателят Хайшел от Дрезден”, ту като „истинският син на принцът на Валденбург”, върти любов с някаква домакиня, а после прескача в Бохемия, където е арестуван пък за скитничество. В чешката полиция Карл Май се представя за Албин Ваденбах, земевладелец от остров Мартиника, но това не го спасява и чорапът започва да се разплита.

Чингачгук

Карл Май е осъден на още четири години затвор. Ако решим и ние да го съдим, да не забравяме две неща. Първо, сегашните лекари казват, че в онзи период той страда от психическо разстройство, заради което би трябвало да бъде изпратен в клиника, не в затвор. И второ, общите вреди, които бъдещият писател причинява, са на стойност по-малко от 1000 марки, докато по-късно, когато печели огромни пари от книгите си, той дава за благотворителност много и много хиляди. 

Така или иначе, в превъзпитателното заведение във Валдхайм, затворник № 402 на име Карл Май, въпреки че е протестант, се запознава и сближава с един католически свещеник и разговорите с него някак му помагат да се съвземе. Да не говорим, че с протекцията на свещеника е назначен за библиотекар и, въпреки че според затворническите правила няма право да пише, той все пак изготвя конкретен план за прочутите си приключенски романи. Така нареченият „Карл Май репертоар”, който сега може да се види в един от музеите на писателя - имението Шетърхенд, наброява 132 заглавия на бъдещи книги и дори кратки скици за съдържанието на някои от тях. Карл Май знае, че ще бъде велик. 

При една „обратна психологическа оценка”, направена през 2003 година, неврологът и психиатър Едгар Байер заключава, че той има нарцистично личностно разстройство, симптомите на което са „грандиозно чувство за собствена значимост”, „прекомерна жажда за възхищение” и „фантазии за неограничен успех”. Байер би трябвало да е правил тази оценка на сляпо, поне такива са правилата, доколкото знам. Но - горкият психиатър, как ли се е почувствал, когато е разбрал, че оценяваният от него субект не просто си е фантазирал неограничения успех, а и наистина го е постигнал.

Белият вълк, 1. 08

Когато на 32 години излиза от затвора, Карл Май се захваща да пише усилено. Прави го между всекидневния подпис в полицията и любовните истории с жени. Талантът и продуктивността му са забележителни, той скоро издава първата си книга и е назначен за редактор в един вестник на дрезденския издател Мюнхмайер, с когото се сприятелява и за чиято балдъза дори известно време е сгоден. В следващите години пише и публикува много, така че полека започва да се измъква от вечното безпаричие. 

Не, че пак няма тежки моменти, но те все повече се завъртат около 20-годишната красавица Ема Полмар. С Ема Карл Май се среща през 1976-та и 4 години по-късно двамата се женят, макар след приключения, свързани отново с кратък затвор за него и поредица изневери, май и от двете страни. Междувременно името Олд Шетърхенд за първи път се появява в един разказ на писателя, а започват и първите обвинения в пресата - не само, че си е присвоил титлата „доктор” без да е такъв, но и за литературна некоректност. Факт е, че писателят, за да изкара повече пари, понякога слага ново заглавие на някой разказ и го дава под псевдоним в друго издание. 

През 1881 тръгва поредицата за приключенията на Кара бен Немзи в Ориента и Карл Май обяснява в отговор на читателско писмо: „Авторът на тези пътнически приключения лично е посетил всички страни, където се разиграват неговите истории. Той се върна наскоро от пътуване из Русия, България, Константинопол и т.н. - и дори си донесе като сувенир рана от нож”. Разбира се, това са опашати лъжи, но вече от съвсем друг вид, всъщност те са като пипала на октопод, чрез които литературното въображение на писателя се протяга и в реалността. 

Тези хвалби вършат много работа. Първо, те явно задоволяват наистина голямото его на Карл Май, иначе висок едва 166 см. и с кекави юмруци. Второ – добавят към читателското въображение и щипка лична съпричастност за съдбата на автора, тоест, повече трепет. И трето – те са страхотна реклама, от която се печели. Поредицата за Кара бен Немзи поставя началото на големия писателски успех на Карл Май, макар че това все още не е онзи огромен бум, който настъпва с историите за Винету, Олд Шетърхенд, апачите и приключенията в Дивия Запад.

Гойко Митич, 2.46 

Освен огромно въображение, писателят Карл Май, притежава и неукротим сексуален апетит, включително обича да открива и изследва нови територии в тази уж позната вселена. Да припомня – това е разгарът на Бел Епок и ако в този период човек не прави любов с когото и както му падне, приличните хора се питат какво всъщност прави и започват да го подозират в разни гадости. 

В лицето на жена си, Ема, Карл Май обаче има достоен партньор и двамата дълго поддържат доста отворен брак. Както вече споменах, още преди брака те изживяват няколко кризи на верността. После пък, при среща с дрезденския издател Мюнхаймер, Ема се залюбва със съпругата му и тази връзка продължава години, докато Май върти бизнес със съпруга. След това една стара приятелка на Ема се премества у тях за известно време. Идва и срещата им с почтеното семейство Пльон, производители на бинтове и превръзки. Те се сприятеляват интимно отначало по двойки - жена с жена и мъж с мъж, а след това в някакъв момент явно започват и да си разменят партньорите. 

През 1891 година у семейство Май идва да живее Клара, 9-годишната племенница на Ема. Има разни версии за отношенията с нейния чичо. Нищо сигурно не се знае, но е факт, че когато в един момент леля Ема изневерява на чичо Карл с някакъв армейски офицер, малката е възмутена, отива и разказва всичко на чичо си. В края на века семейство Май, заедно със семейство Пльон са на дълга обиколка из Северна Африка, Египет, Ориента и Далечния Изток. През 1901 обаче Рихард Пльон умира и Клара става неизменна част от семейство Май. По-късно, в края на едно съвместно европейско пътуване на триото, Ема прекратява брака си с Карл, като му заявява: „Ти си вземи момче, аз съм имала достатъчно от тях!” Тези неясни за публиката думи и досега предизвикват много спекулации, но е факт, че тогава бракът на Карл Май с Ема наистина свършва, за да започне бракът му със семейната приятелка Клара Пльон. 

Годината е 1902, девет години по-рано писателят е стартирал поредицата за Дивия Запад с книгата „Винету, червеният джентълмен”. През 1895 книжният пазар в Европа направо е взривен от нея, книгите се продават в огромни тиражи в самата Германия, превеждат се и в много други страни. Известните негови почитатели започват с Адолф Хитлер, минават през Алберт Айнщайн, но не свършват с Херман Хесе. Карл Май забогатява, купува голямо имение, което нарича Шетърхенд, купува си дори истинска докторска титла от някакъв чикагски университет, която, въпреки всичко, пак се оказва напълно фалшива. Той умира през 1912, предполага се – от сърдечен арест, макар в смъртния акт причината да не е уточнена. Едно изследване на останките му през 2014-та твърди, че вероятно е отровен от огромните количества олово и други тежки метали, които дълги години поема с водата и тютюна. Каквато и да е причината, човекът го няма, остават книгите му. 

Разбира се, историите за Винету и до днес не са особено популярни в англоезичния свят, защото те са изключително далеч от историческата истина. Книгите на Карл Май от кора до кора са плод на неговото развинтено въображение, романтична нагласа и писателски талант. Затова когато американците идват в Германия в края на ВСВ, те с изумление срещат мнозина, които говорят за индианците като за свои близки, знаят имената на различни племена и си организират празненства и ритуали, макар да имат твърде изкривена представа за истинския им начин на живот, традиции, история. 

Това продължава и до наши дни, затова, тръгнал по стъпките на Карл Май, човек се пита – дали реалността на въображението понякога не е по-истинска от реалността на самата истина. 

Апахи, 1973