Великите европейци - Робърт Луис Стивънсън

Стивънсън е автор и на много други книги – пътеписи, романи, брилянтна поезия, името му е сред най-изтъкнатите писатели на неоромантизма. Той продължава да е 26-ти в списъка с най-превеждани автори на света. Обаче на него вече не му пука. Погребан е през 1894-та на върха на планината Вейя, остров Уполу, с лице към океана и на гроба му е изписан собственият му „Реквием”: „Под звездната небесна шир//Копайте гроб да се прибирам.//Честит живях, честит умирам – //С желание смъртта си ще прегърна. // Гравирайте над мене тази мисъл: //„Той тук лежи, де винаги е искал.//Моряк от морето, което се плиска,//Ловец, който слезе дома си от хълма.”

Робърт Луис Балфур Стивънсън, потомък на два старинни шотландски рода, е роден през 1850 година в Единбург. По бащина линия Стивънсънови са строители на фарове – едно силно уважавано инженерно умение. По майчина линия пък родът Балфур носи благородна кръв и крехко здраве, които бъдещият писател наследява. Дядото на Робърт заема висок църковен пост, а момчето прекарва доста време в неговата къща.

”Сега се чудя - пише Робърт – какво съм наследил от този човек. Давам си сметка, че той, също като мен, обичаше да държи проповеди, въпреки че не знам някой от нас да ги е слушал с удоволствие”. Освен от дядото, болнавото момче попива страст към словото от Къми, Алисън Кънингам, детегледачката, която се грижи за него и му чете романи, библейски истории, разказва му приказки. Това оставя белег в сърцето и ума му. Когато на 35 години писателят издава една от знаменитите си книги – „Детската градина на стиховете”, той я посвещава на Къми. Макар да започва да чете и пише сравнително късно – на 7 или дори на 8, като малък Робърт съчинява истории, които диктува на майка си или Къми. Баща му, Томас Стивънсън, се гордее с него и когато Робърт е на 16, дори плаща за издаването на първата му книга. За което май после леко съжалява.  

От 6 годишен Робърт Луис Стивънсън ходи в различни училища, но никъде не се задържа дълго заради лошото си здраве. Той има проблеми с белите дробове и това е за цял живот. Какъв по-добро символично описание за истинския писател, освен че постоянно опитва да поеме дъх, но никога не успява. 

Така или иначе, на 17 момчето учи инженерство в Единбургския университет. Идеята е да наследи родовата професия – майсторенето на фарове. Обаче на него не му се занимава с това, макар да получава награда за една своя курсова работа, озаглавена „Нов вид проблясващ огън за фарове”. Стивънсън си е наумил друго – да пише. Той така или иначе го прави - и то не само в свободното си време, а през цялото. По принцип Робърт не получава специализирано образование по литература, но пък обучението му в писане е от най-добрите възможни – чете и пише много, като имитира стила на всеки писател. Така или иначе, когато съобщава на баща си, че ще зареже инженерството, за да се занимава с писане, той остава неприятно, но не много изненадан. Двамата все пак се договарят Робърт да завърши право, за да не е съвсем без професия. Добре, де, завършва го, но никога после не го практикува. Това обаче не е единственият повод Стивънсън сам да се опише като „голямо разочарование за родителите си”.

В студентските времена той се отказва от родната калвинистката църква, а и от религията изобщо, като се обявява за атеист. И започва да се носи предизвикателно, като истински бохем – пуска си мустаци и дълга коса, ходи с дълго велурено сако, пие на провала и обикаля евтините бардаци. „Ти превърна целия ми живот в провал” – казва баща му. „Това е най-тежкото страдание, което някога ме е сполетявало” – жали се майка му. „О, Господи, що за удоволствие е да съсипеш щастието на единствените двама души,  които вероятно някога наистина са те обичали в този живот” – пише съвестта на самият Робърт.

Ако има нещо, освен писането, което наистина запълва и осмисля живота на Робърт Луис Стивънсън, това са жените. Те го вълнуват, привличат и му носят типичните за своя род страдания, които допълват всички останали страдания в живота му. Всичко започва с невинен романс, пълен с трепети и въздишки. Братовчедка му Катерина е на 13, а той - на 14. После се появява Джени, 16-годишна фермерска племенница. 

Робърт ѝ посвещава едно стихотворение и споделя с братовчед си - „никога не съм бил толкова пристрастен”. Обаче усеща, че тя започва да се отнася прекалено собственически и се оттегля. Като студент често, вместо на лекции в университета, Стивънсън предпочита да ходи в един бардак на „Лейт стрийт”, където се запознава с много „трипенсови курви”, както ги описва. Една от тях, Мери Ейч, фабрична работничка и проститутка в свободното си време, се влюбва в него. „Не ми е минавало през ум, че тя ме използва за друго, освен за бизнес” – казва Стивънсън. Той научава истината по-късно, когато засича Мери на пристанището, откъдето тя емигрира и двамата имат нежна раздяла. За разлика от Мери, чиято любов не забелязва, на „Лейт стрийт” Стивънсън среща проститутката Кейт Дръмънд, в която се влюбва пък той - дотам, че иска да се оженят и уведомява родителите си. Баща му предотвратява подобно развитие, като заплашва с библейски заплахи. Един ден, самотен и депресиран, Робърт с медицинска цел пуши хашиш в гробището на Единбург, откъдето се вижда хотел „Ватерло” и се заиграва от разстояние с 16-годишна прислужница на име Евфемия Спенс. 

По-късно той я увековечава като Евгения, която флиртува с него от прозореца и „кара моето сърце да заиграе”. Един ден обаче тя идва при Луис в гробището и ето какво став: „Косата и се разпиля и в подслона на гробницата треперещите ми пръсти ѝ помогнаха да си оправи плитката”. В живота му, по един или друг начин, има още Шарлоте, Ева, Лейла, Фани Ситуел, която може да му бъде майка и която той нарича „моята Мадона”, а за Флора пък дори се смята, че притежава „писмо с персонално предложение” за женитба. Само че всички тези невинни или не толкова невинни флиртове продължават, докато Робърт Стивънсън среща своята истинска муза – Фани Осбърн, с която прекарва живота си.

Фани е американка, десет години по-възрастна от Робърт, с артистични наклонности и мъжкарски умения в пушенето, пиенето и оцеляването. Тя има три деца, но малкият ѝ син умира, а Фани за пореден път напуска мъжа си, прочут пройдоха и развейпрах, и отива във Франция да търси утеха и уроци по рисуване за себе си и дъщеря си. Там среща Стивънсън, който пък търси във Франция добър въздух, пътешествия, за които да пише вестникарски пътеписи и бохемски живот в артистичните среди. Двамата се влюбват и живеят известно време заедно, докато мъжът на Фани не я притиска чрез закона и тя е принудена да се върне в Щатите. Робърт иска да я последва, но баща му не дава пари за такова пътуване, така че той събира стотинки две години поред. 

През 1879 тръгва за Америка, но лошите условия по време на пътуването едва не го убиват. На всичкото отгоре Фани още не се е развела. Прави го на другата година, двамата се женят и прекарват медения си месец в една изоставена сребърна мина в долината Напа, Калифорния. Тук Робърт пише и после издава поредната си пътеписна книга, но това все още не може да осигури на семейството необходимата издръжка. Така или иначе, бракът с Фани се оказва много благотворен в няколко отношения. Първо, въпреки съпротивата на семейството Робърт да се жени за по-възрастна жена, разведена и с две деца, Фани успява да пусне мостове и да сдобри бащата и сина. Второ, оказва се силна муза по отношение на писането. През 1882 Стивънсън издава своите „Нови 1001 нощ”, на следващата година - „Островът на съкровищата” и „Черната стрела”, а още три години по-късно – „Странната история на доктор Джекил и мистър Хайд”, която написва само за 6 дни. Така при него най-после идва литературната слава, а с нея и парите, които му осигуряват самостоятелност. 

Относителна самостоятелност, защото до 1887-ма година, когато умира баща му, Стивънсън не успява да се откъсне от него. За сметка на това обаче после веднага си купува голяма яхта и тръгва със семейството си да търси най-подходящия климат за болните си бели дробове. Търси го в южните морета на Тихия океан – Хавай, Нова Зеландия, Самоа, Таити и търсенето продължава три години. Накрая купува парцел земя на Самоа, построява къща и се установява за последните четири години от живота си. Там се раждат още няколко романа, включително „Катриона”, известен още като „Приключенията на Дейвид Балфур”. Депресията обаче здраво стиска писателя за гърлото, за него вече няма надежда дори в пътуването и през 1894 той умира от инсулт. Приятелите му самоанци бдят над тялото цяла нощ, след което го качват на хълма и с песни го погребват наистина там, където духът на Робърт Луис Стивънсън винаги е искал.