Пловдив ще накара света да се влюби в него

Културният живот е водопад, който се пълни от преливащи реки.  Думите са на българката  от Австралия д-р Мария Стайкова - която е сред 12-те жени избрани да разкажат за себе си в серията „Обикновени жени с необикновени истории“  по повод 100-годишнината на Канбера като столица. 

Номинирана  е за жена на 2011,  а в Пловдив пристига специално, за да връчиза 28-ми път  награда на талантливи абитуриенти от Националната художествена гимназия „Цанко Лавренов“  на името на своя баща – бележития български живописец Анастас Стайков. Първоначално наградата се връчва от нейната майка и съпруга на художника Ралица Стайкова. След  смъртта й през 2005 г., Мария Стайкова продължава традицията, а  днес ще стане достояние   100-то отличие. 

Д-р Мария Стайкова: „Човек с човека се среща, планина с планина – не“ и още – „Можеш да заведеш коня до водата, но не можеш да го накараш да пие“ гласят едни от най-добрите български поговорки, които съм  занесла със себе си в Австралия. Богатството на българския фолклор е това, което ме трогва, а не хладилник, който прави кафе и приема имейли. Всяко нещо, направено от човешка ръка, което не е било на конвейер ме трогва до сълзи и се радвам, че съм отраснала в  семейство, в което имаше подчертан вкус към етнографията.

Точно сега  се извършва една реставрация на една картина на баща ми „Родопска сватба“, която видях  вчера след 50 години. Тя ме върна в детството и аз мога да кажа кой-кой е от типажите – мама, повечето дечица, прекрасните костюми. Тя е запечатала изображение на сватба между християнин и мюсюлманка. Случаят бе истински -  бяхме  с мама и татко в Райково, когато едно момиче – българомохамеданка избяга с момче – християнин. Никой не знаеше къде са и слава Богу!.. Обадиха се от Добруджа след 7 години, че са вече семейство с дечица. Но ние имаме много истории, когато младите от едната или от другата страна биват физически ликвидирани. Мама тогава заговори с една стара жена, която и разказа, че е била 13-годишно момиче, когато си  играела в един двор. Взели  я, облекли  я хубаво, а привечер всички си отишли и тя останала сама в тази голяма къща. Тръгнала   от стая – на стая и в една от тях вижда мъж в гръб, който пали огъня. Пита го „Чичо, кому съм доведена“? Това се оказва съпругът й, който е на 47 години......Аз цял живот „раптах“ и „радах“, което означава цял живот работех и раждах, но той ми остана чужд на сърцето,  казала бабата.  Така че „Родопска сватба“ е картината, която пазя и добре е, че мама е запазила всички скици на картината. От листа на бележника с двете фигури на младите и деверчето и младите вървят в обратна посока. След това работата започна да расте и стигна до платно – 4 м. на 2.60 м.  Това е една от големите батални композиции на българската живопи, която би могла да бъде сравнена спокойно „Пазар“  на Мърквичка или с големите образци като „Сватбата на Наполеон“. Татко -  Анастас Стайков  обаче беше обвинен и понижен от „член“ на СБХ на „кандидат-член“, защото била „битовизъм, етнография и разказ“. Картината сега е в ръцете на много опитен тим от четирима реставратори. Но искам да кажа, че пред това „обвинено“ платно дойде да се снима Владимир Димитров – Майстора. Не зная пред картините на колко български художници Майсторът е напускал Кюстендил, за да отиде дасе снима и си говори с автора. Имам снимки и много документи в архива и много неща, които не са  известни, ще ги представя без коментар. За мене, като човек на науката, е важен фактът. А интерпретацията на факта зависи от времето, от  знанията, доброжелателността, политиката.

Татко беше отречен обаче от колегите си. Той уважаваше тяхното мнение и това, че професионалистите  го отрекоха, го доведе до депресия – 15 години не работеше,  това е депресия, но за това тогава не се говореше. След като Сталин почина, у нас в България  стана известно какво е изкуството на Западна Европа. Дотогава за  импресионизъм и за кубизъм и т.н. се знаеше, само, ако някой донесе информация. Тогава колегите, които  преди рисуваха  софра и на нея цървули и в. „Работническо дело“, минаха в другата крайност. Всичко, което беше „немодерно“ тогава трябваше да бъде отречено.  Модерно и старомодно обаче в изкуството няма, това е само  форма на израз. Татко никога не нарисува портрети на минали величия,  на царе и генерали, както много от тези негови колеги. Той беше отречен от тези колеги – ветропоказатели.

Заболя ме, кога чух за скандалите свързани с културата. В архивите на татко има черно-бели снимки на творби на художници - картички, които самите те един на друг са си ипращали с надпис „на приятели ми“, „на колегата ми“. Между колегите във всяка една област има както подкрепа, така и „съревнование“. Това обаче създава разнообразието, кара всеки да намери нещо още по-провокиращо и създаващо теми за нови разговори, за мнения. Културният живот не е като спокойните води на Марица, а водопад, който се пълни от прелели рещи. Нека дискусиите да бъдат за нещо съществено, а не по формите на израза. За да има добър диалог обаче в гилдиите, е необходимо образование. Колко високо ще бъде вдигната летвата, зависи от знанието. Учениците още от четвърти клас да започнат да ходят на изложби, на спектакли, концерти, оперни постановки. Това ще ги накара да получат вкус към различните видове изкуства. Тогава ще се получи това, което ни е необходимо за празник.

Навсякъде по света от изкуство, освен, ако не си в горните 5%, семейство не се храни.  Но това, което ме изуми в Австралия е, е това  е континент с колосални разстояния -3000 км, 5000 км. Докато завърши училище в Австралия обаче, всяко дете получава възможността да посети столицата, да бъде заведено не само в Парламента, в Националната галерия,  във Висшия съд и в Националната библиотека, за да има критерии. Разходите за тези пътувания и за престоя са поети от държавата.

Моята наука в Австралия е детективска работа – възпаления на нервната система, невро имунобиохимия.Какво е избрала природата..... Това, което много обичам обаче е, че групите ни са международни. Празнуваме 5 пъти в годината Нова година -  през декември е самата Нова година, в края на януари и началото на февруари – китайската, през март е иранската, през май- индийската, а през септември – израелската. Но работата ми е мълчалива, защото е в стерилни условия.  Когато не съм в лабораторията, наваксвам мълчанието. 

Три хиляди процента обаче съм оптимист за това, което се случва в България и за това, че Пловдив ще се представи добре  като културна европейска столица, защото работя с млади хора и им вярвам. Те виждат нашите грешки. Те пътуват и нямат политически и религиозни ограничения. Абсолютно убедена съм, че Пловдив като европейска столица на културата ще накара света  да се влюби в в него. 

Чуйте звуковия файл: