Великите европейци - Бенвенуто Челини

Ренесансовият XV век ражда френския поет Франсоа Вийон. Ренесансовият XVI век ражда италианския скулптор, юнелир и писател Бенвенуто Челини. Общото помежду им е, че и двамата превръщат живота си в произведение на изкуството. 

„Всички хора от всякакъв род, които са направили през живота си нещо дори малко доблестно, са длъжни, ако са правдиви и честни, със собствената си ръка да опишат живота си; но не следва да подхващат това занимание, преди да навършат 40 години” – така започва прочутата автобиография на Бенвенуто Челини. Не ви трябва да знаете пълното ѝ заглавие, ако на някой италианец кажете просто - „Ла вита”, той знае за коя книга и чии живот говорите. Британският поет и изследовател на Ренесанса Джон Симъндс пише: „Убеден съм, че всеки, който дори от любопитство изучава италианската история и литература, ще обяви тази книга едновременно за най-перфектния паметник на тосканската проза и най-пълния и жив източник на информация, който имаме за отношенията, обичаите, чувствата и действията в този двор”. 

И Симъндс добавя: „Това е първата книга, с която студентът по италиански Ренесанс трябва да се справи, за да добие правилна ориентация за своето изследване. Това е последната книга, към която той трябва да се върне в края на проучвателните си пътувания”. Категоричен в оценката е и друг британец - Хърбърд Марион, скулптор и златар, също като Челини. „Може би има други златари, които са направили по-добри работи, но Бенвенуто Челини е автор на най-възхитителната автобиография, писана някога”. Челини създава своя шедьовър на автобиографичния жанр и ренесансовата литература изобщо, между 1558 и 1562 година. 

Тогава той е под домашен арест, с който херцог Козимо ди Медичи заменя присъдата му от 4 години затвор. Челини е осъден по обвинение, че е „содомизирал многократно чирака си Фернандо ди Мултепулчино” - четвърта подобна присъда, една от които е по оплакване на момиче, че я използва „по италианския начин”. Но явно той не си взема бележка от присъдите и не спазва съвета, който сам дава в началото на автобиографията си - не я пише сам, а диктува на едно 14-годишно момче, секретар, но, както се предполага, и пореден любовник, с който се забавлява, докато е под домашен арест за същото престъпление.

През 1500 година, когато се ражда Бенвенуто Челини, светът току-що е стъпил на един от върховете си - Америка е вече открита, в ренесансова Европа работят титани като Леонардо, Рафаел, Микеланджело и Дюрер, а Лутер вече носи духа на Реформацията. Разбираемо на този фон, появата на Бенвенуто не е ознаменувана със странни небесни явления, макар че, както се признава, сам той е една от най-забележителните фигури в родната си Флоренция, град, пълен със знаменити хора и знаменити паметници на техните дела. 

Бащата на Челини е архитект и инженер, но е повече привързан към музиката – той не само свири, а и изработва музикални инструменти. Като типичен ренесансов човек, Джовани Челини наистина следва страстите си – например, лудва по едно съседско момиче, Елизабета Граначи, и се жени за нея по любов, видно от факта, че я взима без зестра. Любовта е взаимна, но Бог отрежда те дълго да нямат деца, Бенвенуто е роден чак към 20-та година от брака. 

Детето е талантливо и своенравно. Баща му го учи на музика и държи да стане композитор и музикант, обаче малкият гледа в друга посока – към работата с метали. На 13, въпреки бащината воля, момчето се хваща чирак в златарско ателие, първо при Брандини, а после при Марконе. Още на 16 той показва рогата си, като участва в улични сбивания с други чираци. На това не се гледа с добро око от властите и младият Челини е изгонен за 6 месеца от града. 

Прекарва времето в Сиена и Болоня, усъвършенства се не само в златарството, но все пак и в музиката – нещо, което не само подобрява отношенията с баща му, към когото Бенвенуто е искрено привързан цял живот, но се оказва полезно по-късно, когато в Рим е назначен от папата като флейтист в оркестъра на Ватикана.

Първите 6 месеца изгнание поставят началото на доживотните митарства на Челини из Италия и Франция. Той се превръща в острие, което свободно минава през целия ренесансов живот и докосва хора от всички социални слоеве. Но и след първото изгнание Челини не се укротява, през 1523 се сбива отново, н, вместо да чака тежката присъда, бяга в Рим. Там прави собствено ателие, славата му на ювелир стига до папа Климент VII, който се прекланя пред огромния му талант и го взима под крилото си. 

Поръчките валят, сблъсъците със закона също, но папата го пази. Буйният темперамент обаче е добре дошъл, когато Рим е атакуван от императора на Свещената римска империя. Челини се включва в отбраната и, както сам се хвали в Ла вита, убива двамата водачи на имперските войски – Шарл дьо Бурбон и Филип Оранжски. Това прилича на леко самохвалство, но никога от никого не е отречено, така че може и да е истина. Факт е обаче, че Челини се прочува като храбрец, властите във Флоренция го опрощават и той може да се прибере там, след като папската столица все пак е превзета. Във Флоренция Челини прави медали и монети, включително за френския крал Франсоа  I. 

Прочува се и по-късно в Рим е назначен за шеф на дизайнерския отдел в папския монетен двор. Отново е подгонен от закона обаче, след като за отмъщение убива убиеца на брат си, а няколко дни по-късно пребива един нотариус. Първо бяга в Неапол, където има страхотни любовни преживявания – едновременно с някакъв монах и с девойка на име Маргарита. Девойката обаче нещо му бяга и за да си я върне, Челини е готов на всичко. Оказва се, че, освен светлото изкуство на любовта, монахът владее и черното изкуство на некромантията, така че двамата правят сеанс за призоваване на адските сили. Челини моли демоните да му върнат Маргарита и след около месец това наистина става. 

Цялата тази история, с подробности за технологията на призоваването, е описана в автобиографията на Челини, а не се учудвайте, ако тук долавяте и някаква връзка с „Фауст” на Гьоте, например. Гьоте познава книгата на Челини прекрасно и е нейният първи преводач на немски през годината 1789.

На 37 годишна възраст Челини е обвинен, както се предполага – фалшиво, в кражба на някакви папски скъпоценности, затворен е в кула, от която бяга, заловен е и го грози смърт. Спасява го един кардинал, но все пак маестрото предпочита да се махне от Рим и заминава във Франция, където кралят му дава щедри поръчки. Най-известната творба на Бенвенуто Челини от френския период е  прочутата златна солница, предназначена за краля и украсена с образи на морски бог и земна богиня. 

След творбите на Фаберже, солницата се смята за най-известното ювелирно произведение в света и през вековете има собствена необичайна съдба. Така или иначе, Челини изкарва във Франция няколко години, но се забърква в неясно какви отношения с херцогинята на Етам, влиятелната кралска фаворитка тогава. Тя или много го мрази, или много го обича, но в един момент напрежението става непоносимо, така че, въпреки почестите и добрите условия за работа, Челини се прибира в родната Флоренция. 

Там по поръчка на херцог Козимо Медичи прави пък най-известната си голяма скулптурна творба – „Персей с главата на Медуза”, тя още може да се види на Пиаца дела Синьора във Флоренция. Разбираемо е, че Персей продължава да е истински предмет на обожание – най-малкото, защото на света са останали твърде малко от онези произведения на Челини, които създават славата му на най-великия ювелир на своето време, а в скулптурата – на човек поне равен на Микеланджело. Така или иначе обаче, известността на никое от другите му произведения не може да се сравни с тази на неговата автобиография. Когато Челини умира през 1571, ръкописът на Ла вита е вече завършен и копия от нея са разпратени на приятели. 

После дълго време текстът се смята за изчезнал, докато се появява от нищото през 17 век. През 1728 е издаден за пръв път в Кьолн и веднага се превръща в европейски бестселър. Книгата е толкова популярна, че става мит, а постепенно и животът на Бенвенуто Челини сам по себе си се превръща в предмет на изкуството. Върху мотиви от него се базират едноименна опера на Хектор Берлиоз, роман на Александър Дюма-баща, бродуейски мюзикъл, деянията на Челини се обсъждат в произведения на Балзак, Юго, Марк Твен, Хърман Мелвил, Агата Кристи, Ян Флеминг, Лоис Макмастър Бюджолд. 

Великият Салвадор Дали пък е така втрещен от този човек, че прави страхотни илюстрации за неговата Автобиография. Бог очевидно също обича грешника си Бенвенуто Челини – иначе той рядко дава на някой творец още приживе да вкуси толкова голямо парче от славата, която ще го обгърне като покров след смъртта.