Емил Зола е сред най-възхваляваните и най-мразени фигури от френския и европейски литературен и обществен елит през 19 век.
Когато през 1840 година Емил Зола се ражда в Париж, светът е вече разтресен от треската на велики научни открития, чиято практическа полза веднага променя живота и мисленето на хората. Парната машина пуфти по мини и фабрики, тя ражда чудото на локомотива и парахода, които пренасят хора и товари, телеграфът превръща новините в светкавица и забързва бизнеса, велосипедът носи нови, непознати предизвикателства и удоволствия, а първите фотографски плаки запечатват напредъка. В следващите години от живота на писателя пред очите му се раждат и други чудеса – дирижабли населват въздуха, телефонът прави света по-малък, двигателят с вътрешно горене подкарва автомобили, електрическите крушки заменят газените лампи, картечницата и магазинната пушка убиват много по-ефективно, докато в изисканите салони звучат фонографи, а радиото и киното вкарват хората в новия век с вярата, че за човека няма граници. Тези открития, които наистина променят света, идват от Европа и САЩ, тоест, от нашия евро-атлантически свят. Тук е люлката на модерната епоха с нейните величия, но и с нейните падения, да не забравяме.Научният и техническият напредък са така бързи, че човекът и обществото не успяват да се адаптират, те изостават, а това задълбочава старите пороци, които намират и нови форми за реализация. Ето как се оказва, че хората, които съществуват уж в един и същи свят, живеят всъщност в два, три, че и повече различни светове едновременно. И точно паралелното съществуване на тези светове е голямата тема в романите на Емил Зола. Не се заблуждавайте, че, както внушаваше навремето комунистическата пропаганда, той е остро социален писател, изобличител на недъзите на гадното буржоазно общество. Да, прави и това, но покрай всичко друго. Всъщност Зола, който в късните си години е запален любител-фотограф, цял живот опитва да сътвори една огромна литературна снимка на живота. Затова и тематичният му обхват е толкова широк - от работата на миньорите, до кърменето на бебета, от пагубната роля на алкохола за човека, до пагубната роля на проституцията за обществото и обратно, от мизерията на низините, до мизерията на висините.
В романите на Емил Зола не трябва да се търсят дълбоко психологически разработени образи, всичко в героите му е подчинено на две научни идеи, които владеят неговото време – наследствените фактори и влиянието на средата. Зола абсолютизира тези фактори, персонажите му са плакатни и служат за илюстрация на идеи. Но за да се привлече публиката, в литературен план това трябва да се компенсира, така че той търси предизвикателни и болезнени теми, върху които гради сюжетите. Несъмнено, този подход е свързан и с личната му нагласа към живота, с желанието да го види такъв, какъвто е. Неслучайно Зола, макар след „Вертеп” да е вече известен в цяла Европа и забогатял, никога не се отказва от журналистиката, с която се изхранва в най-бедните времена. Емил Зола е роден в Париж, но прекарва ранните си години на юг, в Екс-ан-Прованс. Баща му, венецианец от далматински произход, е инженер и изгражда там водна инфраструктура. Той обаче умира, когато Емил е на 4 и двамата с френската майка трябва да преживяват от мизерна пенсия. Мизерна, но все пак семейството има слуга, някой си Мустафа. Той нанася истинска психологическа травма на Емил, защото си пада по седемгодишното момче и му показва недвусмислено това. Зола за цял живот става твърд противник на хомосексуализма, но и отношенията му с жените не са лесни. Първо той контактува с проститутки, но май само си говори с тях, без да има реални сексуални отношения. После се залюбва с шивачката Александрина, с която прави секс 4-5 години, но след като двамата се женят, влечението запада и изчезва. След 17 години на депресии, които компенсира с добро хранене, дребният Зола тежи над 100 килограма. На бърза ръка отслабва и се връща към живот обаче, щом в къщата се появява красивата, 27 години по-млада от него прислужница Жана. Тя е поласкана от вниманието на прочутия писател и му ражда две деца. „Моралистът” Емил Зола заживява в грях, той не се развежда, а наема къща на съседната улица, за да прескача лесно и да вижда съществата, които боготвори. Александрина, която няма деца, първо вдига безумни скандали, но после омеква, а когато Жана умира, приема децата като свои. Но това е после, иначе детството на Зола в Прованс е не само тежко, а и прекрасно - оттогава датира например дългогодишното му приятелство с бъдещият велик художник Пол Сезан, както и първите му литературни опити в романтичен стил.
На 18 Зола се връща в Париж и учи в колеж, но се проваля два пъти на матурата и остава без диплома. Прехранва се като чиновник, чете много и участва в бохемския живот на импресионистите. Попада в маркетинговия отдел на издателство „Ашет”, където се сближава с критика Иполит Тен и водещи писатели на епохата – Флобер, братята Гонкур, Алфонс Доде. Сътрудничи на разни вестници, а през 1865 издава и първия си роман – „Изповедите на Клод”, базиран на опита, който Зола има с едно „момиче от вечеринките” и проваленото му желание „да я измъкне от блатото”. Журналистическата и литературната му активност са големи, но широко признание като писател Зола получава чак след „Вертеп”, седмият роман от поредицата „Ругон-Макарови”, която стартира през 1867 с друга известна и до днес книга – „Терез Ракен”. Тази семейна сага, замислена по подобие на Балзаковата „Човешка комедия”, е опит да се проследи живота на няколко поколения през смутните времена на Втората империя. Целта е да се демонстрира разрушителното влияние не само на лошата наследственост, но и на лошата „околна среда”, в която по време на индустриалната революция има истински бум на мизерия, насилие, алкохолизъм, проституция. „Искам да опиша днес, в самото начало на столетието на свободата и истината, едно семейство, което не можа да сдържи нетърпението си да притежава всички добри неща, които прогресът предоставя и се провали от собствения си импулс – фатална конвулсия, която съпровожда раждането на един нов свят” – така сам Зола описва идеята на поредицата. Отначало планът на „Ругон-Макарови” е за десет тома, но книгите стават 20, горе-долу по една на година. Каква издръжливост е необходима, като се има предвид, че всичко е свързано не с въображение, а с дълбоки проучвания. Независимо дали пише за миньори, за мизерията в крайните квартали, или за секса в низшите и висшите общества, Зола чете маса книги по всяка тема, ходи лично на място, говори с хора, които познават в детайли проблемите, обаче не прекратява журналистическата работа и ангажиментите си с разни обществени въпроси. През 1894 година артилерийският капитан Алферд Драйфус е осъден без доказателства за шпионаж в полза на Германия и във френското общество избухва спор за и против Драйфус. Зола се хваща да проучи случая доколкото може и излиза с прочутата си статия „Аз обвинявам”, в която поименно заклеймява висши политици, магистрати и военни, че са осъдили Драйфус, само защото е евреин. Тогава цяла Франция е антисемитски настроена – има вестници, които прокламират, че са създадени, за да се противопоставят на евреите. Десните политици ги мразят заради чувството си за расово превъзходство, левите пък смятат, че цялата плутокрация е еврейска. По-толерантна е само част от либералната прослойка, в която се движи Емил Зола и статията му предизвиква истински взрив. Заради нея сам Зола е осъден на затвор и глоба, но успява да се измъкне в Англия. Там почти година се мръщи на лошото време и лошата храна, кара велосипед и снима, като се фокусира върху жени, които карат велосипед, пише голямото си есе за принципите на натурализма и започва цикъл романи, които после са инкриминирани от Ватикана. През 1899 той все пак се връща в родната Франция, а през 1902 е намерен в спалнята си, задушен от въглероден окис, натрупал се заради запушен комин. Има подозрения, че инцидентът не е случаен, а е хладнокръвно убийство, извършено директно или по поръчка на влиятелни антисемитки елементи – сюжет за роман, достоен за перото на самия Емил Зола. След неговата смърт обаче, вече няма кой да го напише.
Мария Астаджова е българска художничка, родена в Стара Загора, която живее в Канада повече от трийсет години. Завършила е НУПИД "Акад. Дечко Узунов" в Казанлък и НХА в София. Имала е самостоятелни изложби в Монреал, Отава, България и е участвала в множество групови изложби в Канада и Америка. С изложбата „Деконструкция на чувствата“, тя..
Писателят Красимир Димовски представя новата си книга „Тезеят в своя лабиринт“ в Bee Bop Café. Романът излезе с печата на ИК „Хермес“. След три десетилетия мълчание Димовски издаде преди три години книгата с 13 невръстни разказа „Момичето, което предсказваше миналото“, а година по-късно – „Ловецът на русалки“ – три новели за..
Галерия „Аспект“ представя четвъртата самостоятелна изложба на Ваня Итинова „Градът разказва“. След нейната първа изява преди 3 години съвместно с Натали Итинов, авторката се превърна в един от основните художници на галерията и традиционно в края на годината представя новите си картини. В експозицията са представени 21 живописни платна,..
Известната наша режисьорка документалистка Адела Пеева ще получи специален „Златен ритон“ на тазгодишното издание на фестивала, чийто домакин е Пловдив от 13-и до 19-и декември. Тази награда се връчва за първи път на форума за документално и анимационно кино, а Адела Пеева от своя страна никога не е била отличавана с най-престижната..
Галерия „Възраждане“ представя изложбата „Послание за небесност“ на Росен Кръстев. Сюрреализмът и наивът някак органично се сливат и организират един идеалистично настроен фигуратив. Темата е възторгът - от живота, красотата, липсата на злото и сливането на небесното и земното , казва галеристката Красимира Алексиева. Росен Кръстев е..