По националната програма "Христо Ботев" четенето на "Камбаната" стартира на 01 октомври - всяка вечер от 21.20 часа. 

Публикуваме текста на  ръководителя на Радиотеатъра и журналист от програма "Христо Ботев“ на БНР Митко Новков, който е и инициатор на проекта, за четенето на забележителния и хитов романа на Недялко Славов.

„Камбаната“ – една възхита на квадрат

Недялко Славов е един от най-добрите български писатели в днешно време, който – след като изяви своя голям талант в поезията, стори същото и в прозата. Особено с „Камбаната“ – роман без празна дума, без излишна фраза, без скучно многословие… 

Роман изумителен, възхитителен, потресаващ! Няма как да не е, защото с него Недялко Славов се гмурва една тема, болезнена за българското общежитие и непоносима за мнозина от нас – обезкостяването и оглозгването на българското село. „Камбаната“ не се страхува да бръкне в раната и да покаже нещата ачик-ачик, без сантименталности, без политическа коректност. Прозрачно е всъщност кои са мематите, в турския сериал „Долината на вълците“ има такъв герой, дясна ръка на мафиотски бос. 

„Камбаната“ всъщност звънти за оставените на пълен произвол умиращи български села с по десетима старци в тях, от които държавата е вдигнала ръце, а животът всекидневно е поставян на изпитание: „Хората бяха други. Ходеха мълчаливи, нямаше песни.“ Ясно е: нещо трябва да се случи, някой трябва да се престраши и да тръгне да спасява беззащитните престарели хорица от атаките на „вълците“ и този някой се намира – Вено, с прозвището Самурай, стар пандизчия, но благороден и с(ъ)вестен, който осъзнава, че ако не той – то кой, и ако не сега – то кога (така пита Назъм Хикмет). 

С романа „Камбаната“ Недялко Славов извършва същото, което извършва и неговият герой – застава на страната на губещите, на ошушканите, на заврените в калта, за да им даде поне малко човешко достойнство и гордост, да им възвърне доблестта. И е много интересно как от интелектуалната, поетична, артистична тема на „432 херца“ писателят премина така органично и естествено към грубата, жестока, брутална тема в „Камбаната“. Разбира се, майсторството при разказването е същото, романът прелива от можене, от знаене, от усет какво значи добро писане и как читателят нито за миг да не загуби интерес, вървейки упоен след перото на автора. 

В наши дни Недялко Славов се очерта като един от изключително големите майстори на прозата и е просто учудващо как сякаш изведнъж той, поетът, се обърна към белетристиката, за да покаже колко го бива и колко е талантлив включително и там. Към таланта му прибавяме значимостта на темата и така наистина се срещаме с роман, който взривява чувствата и поглъща вниманието. Роман, от който не можеш да се откъснеш, докато не затвориш последната страница, но който и след това продължава да те държи и гложди – преглъщаш сухо и хем негодуваш заради сквернотата на събитията, хем се радваш заради прелестите на почерка.

„Камбаната“ – ето го в действителност, на терен, така да се каже, социалното писане, социално-ангажираното говорене,  ето го най-накрая начина литературата да съответства на живота: да го показва такъв, какъвто е в цялата му мизерия, но и величие; да го прави по-добър тъкмо със средствата на писането. В този смисъл „Камбаната“ е дълго очакван роман, от който българската култура имаше насъщна нужда – роман, показващ, че може да е обществено обвързан без да е естетически бездарен. 

Напротив, свръхдарен е, както свръх дарени сме ние днес, като слушатели, получили възможността да го чуем и да му се възхитим. Прибавяйки към възхитата от текста и възхитата от изпълнението на Валентин Ганев – прецизно, вдъхновено, завладяващо. Възхита от писателя, възхита от актьора: една възхита на квадрат, която носи радост на сбръчканите ни от злобите на деня ошмулени сърца.